Майкъл Добс - Къща от карти

– Не, благодаря, г-жо Моркам. Страх ме е да не експлодирам.

Каза го с нетърпимост. Това беше семейна черта от много поколения насам. Родът на Ъркарт се състоеше от горди воини от планините на Шотландия, замъкът им беше на бреговете на Лох Нес, но родът на Макдоналдс се беше появил там и сега замъкът беше в руини. Детските спомени на Ъркарт бяха свързани с ободряващия, кристален въздух на хълмистите поля, в компанията на ловни дружинки, лежащи с часове на влажния торф в сладникавия мирис на папрат, докато чакат да се появи елен. Точно както си представяше, че по-големият му брат Алистър е причаквал немците в храсталаците на Данкърк, Франция. Брат му го наричаше FU 1, прякор, който често предизвикваше по шамар зад врата от баща им, макар че минаха години, преди Франсис да разбере защо. Тогава нямаше нищо против, стига да може да се мъкне след големия си брат. Но Алистър не се върна вкъщи. Майка му бе съсипана, никога не се оправи, живееше в спомени за загубения син и пренебрегваше Франсис. И така, в крайна сметка той отиде на юг, в Лондон. В Уестминстър. В Съри. Изостави семейните си отговорности. Майка му така и не му проговори. Да загърби корените си за благото на цяла Шотландия, също би било непростимо, камо ли за Съри.

Въздъхна дори докато се усмихваше. Това беше осемнадесетата подобна среща за деня и ентусиазмът, с който беше оплел доброто си настроение от сутринта, отдавна се беше разнищил и изтънял. Оставаха още цели четиридесет минути, докато пуснат последния глас и затворят избирателните секции. Ризата на Ъркарт беше измачкана и потна. Беше уморен, чувстваше се некомфортно, вкаран в кошарата със стадото жени, които се нахвърляха по него с упоритостта на кокер шпаньоли.

И все пак усмивката му се задържа на повърхността, защото животът му щеше да се промени, какъвто и да беше резултатът от изборите. Ъркарт прекара години в изкачване на политическата стълбица – от задните скамейки на Парламента, през постове на заместник-министър, а сега беше член на Кабинета като Камшик 2, един от двадесет и четирите най-влиятелни поста в правителството. Така получи чудесен офис на Даунинг Стрийт № 12, само на метри от този на министър-председателя. Точно зад вратите на № 12 се бяха срещнали за пръв и единствен път двама от най-прославените британци за всички времена: Уелингтън и Нелсън. Стените бяха пропити от история и авторитет, който сега му принадлежеше.

Но властта на Ъркарт не идваше пряко от държавния му пост. Ролята на партиен камшик не му даваше пълноправен ранг в Кабинета. Не командваше голямо министерство или грамадна машина от държавни служители; неговата длъжност беше безлична, свързана с непрестанно влачене на хомота зад сцената, без публични речи и без телевизионни интервюта. Човек на сенките.

Но също и човек на дисциплината. Той беше камшикът на властта, този, който размахва сопата от време на време. Това значеше, че не просто го уважаваха, но и малко се страхуваха от него. Той беше човекът с най-високата политическа антена в правителството. За да подсигури гласовете, ден след ден, нощ след нощ трябваше да знае къде могат да бъдат открити депутатите, което значеше, че трябва да знае техните тайни – с кого заговорничат, с кого спят, дали ще са достатъчно трезви да гласуват, дали са сложили ръка в джоба на някого или върху нечия съпруга. Всички тези тайни с малките им остри ръбове се събираха грижливо и се подреждаха в черен тефтер, заключен в сейф, за който дори премиерът нямаше ключ.

В Уестминстър такава информация беше власт. Много от членовете на парламентарната група на Ъркарт дължаха оставането на поста си на способността му да се справя с личните им проблеми и нерядко да ги покрива. Често се случваше хора от задните скамейки, планиращи бунт, или от предните скамейки, разсеяни от амбиция, бързо да сменят възгледите си, когато им се напомни за стари провинения, опростени от партията, но не и забравени. Изумително беше как омекваха политиците, когато се изправят пред риска да се сблъскат общественият и личният им живот. Даже на този киселяк от Стафордшир, министъра на транспорта, му дойде акълът, когато беше планирал пресконференция извън правомощията си и твърде близо до избирателния район на министър-председателя. Трябваше му само едно обаждане на телефонния номер в къщата на любовницата му, вместо в дома на съпружеската му идилия.

– Франсис, как ме намери тук, мамка му?

– О, Кийт, дано не съм направил някаква ужасна грешка. Съжалявам, само исках да те питам набързо за пресконференцията, но явно съм взел номера ти от другия списък.