Майкъл Добс - Къща от карти

– Не бих искал да увеличавам периода на несигурност повече от необходимото, но предполагам, че седмица-две отгоре не могат да навредят чак толкова.

– Според правилника графикът на изборите зависи изцяло от теб, Хенри.

Колингридж погледна часовника си.

– Виж, Хъмфри сигурно вече е отвън. Да не го караме да чака. Той ще ми предложи съветите си и аз ще го изслушам най-внимателно, въпреки че подозирам, че експертизата му касае по-скоро плажовете и курортите, а не толкова вътрешните избори. Ще оставя всичко това да отлежи през нощта и утре сутринта ще ти кажа какво съм решил. Ти ще го чуеш първи, Франсис.

Поведе Ъркарт към вратата.

– Много съм ти благодарен. Нямаш представа колко е успокояващо да поговоря с някого като теб, който не преследва лични интереси.

Бяха се качили в апартамента й, бяха затръшнали вратата, смеейки се, докато сваляха дрехите си, бяха се стоварили на пода, дори не бяха стигнали до спалнята. Сега Мати и Крайевски лежаха с преплетени крайници. Той си мислеше, че никога не е бил по-щастлив, вплел тяло в нейното на дивана й; нейните мисли вече бяха другаде.

– Колингридж? – промърмори той, като вдигна ръка от бялата й гръд.

Тя сякаш не усети лекото раздразнение в гласа му.

– Мислех си за Чарли Колингридж, Джони.

– Лежа потен между бедрата ти, а ти мислиш за друг – запротестира той, като само наполовина се шегуваше.

– Знам, че е алкохолик и така нататък – продължи тя, като не усети настроението му, – а те често не знаят какво вършат.

– Аз самият съм така, когато съм с теб.

– Но изглежда твърде просто.

– Трябва ли животът да е сложен? – каза гальовно той, като се притисна в извивката на гърба й.

– Някак си не мога да повярвам, че Чарли Колингридж е способен на такова нещо, а камо ли да има средствата да го осъществи.

– Само един човек знае със сигурност – промърмори Крайевски, – а той е заключен в някоя клиника.

Тя се обърна и го погледна.

– Къде?

Той въздъхна, като усети, че страстта му спада.

– Предполагам, че е добре пазена семейна тайна.

– Искам да го намеря.

– И какво предлага нашият репортер на годината?

Тя се отдръпна от него, уви се в одеяло и изчезна в кухнята. Той стана и започна да се оглежда за боксерките си, откри ги зад телевизора и ги обу с неохота, когато тя се върна с две чаши вино. Наместиха се на постелката пред празната камина.

– Кога за последно някой е виждал Чарлз Колингридж? – попита тя.

– Ами, ъъъ... когато го откараха от дома му преди няколко седмици.

– С кого е бил?

– Сара Колингридж.

– И...?

– Шофьор.

– Именно. Кой е бил този шофьор, Джони?

– Откъде да знам.

– Оттам трябва да започнем.

Още веднъж тя му избяга и се примъкна до телевизора, който беше обграден с разхвърляни видеокасети.

– Тук някъде трябва да е – каза тя, като ги разхвърляше още повече.

Намери касетата, която търсеше, и скоро на екрана се появи виелица от цветове, докато тя превърташе през компилация от новинарски репортажи. Беше толкова погълната от това, че не забеляза как одеялото се смъкна от раменете й. Крайевски седеше с растящо вълнение, като се взираше в зърната й с благоговение. Чудеше се какво ли ще стане, ако хване телевизора и го изхвърли през прозореца. Тогава от виелицата се появи Чарлз Колингридж, свит на задната седалка на отдалечаващата се кола, а одеялото отново покри раменете й.

– Виж, Джони!

Той изстена, а тя натисна още едно копче, за да превърти малко назад. И ето, за момент, докато колата завиваше към главния път, успяха да видят лицето на шофьора през предното стъкло. Тя натисна пауза и двамата се наведоха и впериха поглед в една оплешивяваща и очилата глава.

– И кой, по дяволите, е този? – промърмори Крайевски.

– Нека помислим кой не е – каза Мати. – Не е шофьор от тези на правителството, това не е правителствена кола. А и ако беше от тях, щяхме да сме чули нещо, там е клюкарница. Не е политическа фигура, иначе щяхме да го познаем...

Тя извърна очи от екрана и го погледна, като отново не забеляза, че той се мръщи разочаровано.

– Джони, накъде отиват?

Той се усети разкъсан между журналистическото си любопитство и желанието да й се нахвърли. Мамка му, Крайевски, стегни се – смъмри сам себе си той.

– Добре. Не отиват на Даунинг Стрийт. Не отиват и в хотел или някое друго публично място.

Той прехвърли наум възможностите.

– Отиват направо в клиниката, предполагам.

– Именно! Този човек е от клиниката. Ако разберем кой е той, ще знаем къде са завели Чарли!