Майкъл Добс - Къща от карти

– Ще опитам... Франсис. Просто... Баща ми беше силен характер. Ясни сини очи, бистър ум. По някакъв начин ми напомняш на него.

– На баща ти? – каза той, леко стреснат.

– Имам нужда от съвета ти. Да разбера какво става.

– Бащински съвет?

– Не. Дори не като Камшик. Като... приятел? – Той се усмихна на думите й. – Съвпадение ли е всичко това?

– Кое дали е съвпадение?

– Три пъти изтича информация. Проучването. Някой го беше сложил пред вратата ми, разбираш ли?

– Невероятно.

– После акциите на „Ринокс“. Не мога да се отърва от чувството, че някой стои зад всичко това.

– Заговор за отстраняването на Хенри Колингридж? Но, Мати, как е възможно това?

– Знам, че сигурно звучи глупаво, но...

– В този занаят се случва да изтича информация, Мати. Някои политици просто не могат да минат покрай вратите на вестник „Гардиън“ например, без да им се прииска да си излеят душата.

– Не може да сринеш един министър-председател просто случайно.

– Мати, Хенри Колингридж не беше сринат от опонентите му, а от брат му, който явно се е бъзикал с някакви акции на „Ринокс“. Това е издънка, а не конспирация.

– Но, Франсис, аз съм се срещала с Чарлз Колингридж. Прекарах няколко часа с него на конференцията на партията. Той ми се стори приятен човек, но тежък пияница, който не изглежда да има двеста паунда, камо ли да събере десетки хиляди и да започне да спекулира с акции.

– Той е алкохолик.

– Дали би застрашил кариерата на брат си за няколко хиляди паунда печалба на борсата?

– Алкохолиците рядко са отговорни хора.

– Но Хенри Колингридж не е алкохолик. Наистина ли смяташ, че би паднал толкова ниско, че да захранва брат си с вътрешна информация, за да финансира пиянството му?

– Виждам логиката в думите ти. Но дали е по-правдоподобно да вярваме, че има някакъв заговор по високите етажи на властта с цел да се създаде тотален хаос?

Тя стисна устни и смръщи чело.

– Не знам – призна тя и добави инатливо, – но е възможно.

– Може и да си права. Ще го имам предвид – той допи питието си.

Моментът си беше отишъл. Той взе палтото й, изпрати я до вратата. Ръката му беше на бравата, но не отвори. Бяха близо един до друг.

– Виж, Мати, възможно е страховете ти да се окажат верни.

– Не ме е страх, Франсис – поправи го тя.

– Във всеки случай следващите няколко седмици ще бъдат бурни. Може ли да го направим пак, да обсъждаме тези идеи, каквито и обрати да открием, само ти и аз? Напълно поверително?

Тя се усмихна.

– Нали знаеш, че аз щях да те попитам същото.

– Г-жа Ъркарт не стои в Лондон през цялата седмица. Често пътува или се занимава с нейните си дейности. Вторник и сряда вечерта обичайно съм сам. Може да се отбиеш някой път.

Погледът му не трепваше, забиваше се в нея, караше я да се вълнува и да чувства лека опасност.

– Благодаря – каза меко тя. – Ще го направя.

Той отвори вратата. Тя беше вече на долното стъпало, когато се обърна.

– Ще се кандидатираш ли, Франсис?

– Аз? Но аз съм Камшик, дори не съм пълноправен член на Кабинета.

– Ти си силен, разбираш властта. И си леко опасен.

– Много мило от твоя страна, струва ми се. Но не, няма да се кандидатирам.

– Аз мисля, че трябва.

Тя слезе още едно стъпало, но той се провикна след нея.

– Разбирахте ли се с баща ти, Мати?

– Обичах го – каза тя, преди да изчезне в нощта.

Той се отпусна в стола с нова чаша уиски, в ума му прескачаха събитията от деня и от последния час. Мати Сторин беше необикновено умна и красива и беше дала да се разбере, че е навита. Но за какво точно? Възможностите изглеждаха толкова безкрайни, колкото и вълнуващи. Беше се унесъл в доволни размишления, когато телефонът звънна.

– Франки?

– Бен, чудесно е, че се обаждаш, макар и толкова късно.

Ландлес не обърна внимание на сарказма.

– Интересни времена, Франки, интересни. Нали така казват в Китай?

– Мисля, че го казват като проклятие.

– Предполагам, че старият Хенри Колингридж би се съгласил!

– И аз седя и си мисля същото.

– Франки, нямаш време да си седиш на задника. Играта започва. Готов ли си?

– За какво, Бен?

– Не бъди толкова... Как се казва?

– Тъп?

– Да, заврян в гъза си. Искам да ми кажеш каква ти е играта, Франки.

– За какво?

– Искаш ли да се кандидатираш? – Ландлес настоя нетър-пеливо.

– За лидерството ли? Аз съм просто Камшика. Не се появявам на сцената, седя зад кулисите и подавам реплики на актьорите.

– Да бе, да. Ама искаш ли? Защото, ако е така, приятелю, мога да ти бъда много полезен.