Майкъл Добс - Къща от карти

– Нищо кой знае какво не съм направил...

– Полицейския сержант, този, дето сте играли голф заедно, ти някак си го убеди да подмени показанията на дрегера, там, в управлението. Ако бяха ми взели книжката, никога нямаше да ме изберат за района. Никога нямаше да стигна до Даунинг Стрийт. Не разбираш ли, тъпчо, не си ме провалил, а направи всичко това възможно за мен. Ти и аз винаги сме се изправяли пред всичко заедно. Така и ще бъде.

– Не заслужавам...

– Да, не заслужаваш, Чарли, не заслужаваш брат като мен. Ти винаги беше до мен, когато имах нужда, но аз какво направих в замяна? Оказах се твърде зает за теб. Когато Мери те напусна, знаех колко много те боли. Трябваше да бъда до теб, разбира се, че трябваше. Ти имаше нужда от мен, но аз все се занимавах с нещо друго. Все щях да идвам да те видя утре. Все утре, Чарли, все утре.

Емоцията караше гласа на Колингридж да се пропуква.

– Аз имах моя момент на слава, направих нещата, които исках. Докато те гледах как се превръщаш в алкохолик и на практика се убиваш.

За пръв път някой от двамата казваше думата. Все си говореха, че на Чарли не му е добре, че е преуморен, че страда от нерви – никога, че е неконтролируем алкохолик. Вече нямаше тайни, нямаше връщане назад.

– Знаеш ли, Чарли? Тръгвам си от Даунинг Стрийт и ще кажа: „Отървах се“. Майната им на всички – само да знам, че още имам брат. Ужасно ме е страх, че е твърде късно, че те изоставих за твърде дълго, за да мога да ти поискам прошка сега..., че твърде дълго те оставих сам и сега не виждаш смисъл да се оправиш.

Имаше сълзи на изящна болка и от двете страни на телефонната линия. Сара прегръщаше съпруга си, сякаш се страхуваше, че всеки момент някоя вълна ще го отнесе през борда.

– Чарли, ако не можеш да ми простиш, какъв е смисълът от всичко това? Всичко ще е било на вятъра.

Тишина.

– Кажи нещо, Чарли! – каза той отчаяно.

– Ама че си идиот – изтърси Чарли. – Ти си най-добрият брат, който човек може да има.

– Ще дойда да те видя утре. Обещавам. Сега и двамата ще имаме много време един за друг, а?

– Извинявай за цялата драма.

– Честно да ти кажа, не съм се чувствал толкова добре от години.

Сянката на изневярата винаги трябва да дебне в тъмнината, иначе един брак започва да се вкисва.

– Мати, изненадан съм, че те виждам – каза Ъркарт, като отвори входната врата и я видя да стои под лампата. – Напоследък ме отбягваш.

– Знаете, че това не е вярно, г-н Ъркарт. Вие сте този, който ме отбягва. На практика бягахте от мен всеки път като се опитвах да ви доближа на конференцията.

– Ами, голямо тичане падна в Борнмът. А и ти си от „Кроникъл“. Трябва да призная, че нямаше да бъде... – той потърси правилната дума – прилично да ме видят да говоря с една от техните журналистки, особено някоя толкова, как да кажа, руса като теб.

Очите му святкаха весело и тя отново се поколеба, както й се беше случвало много пъти да хваща телефона, за да му се обади, но се беше отказвала. Не беше съвсем сигурна защо. Този мъж беше опасен, тя знаеше това, караше я да чувства неща, които не бива, но когато беше с него, тя тръпнеше от вълнение чак до палците на краката.

– Някой можеше да остане с грешно впечатление, ако ни види, сгушени в някой тъмен ъгъл, Мати – той продължи с по-сериозен тон. – А и тази ваша първа страница причини смъртоносни вреди на моя премиер.

– Този, който направи така, че информацията от проучването да изтече, причини вредата, не аз.

– Просто всичко това се случи в много лош момент. Но ето те пак тук. Да ми задаваш въпроси.

– Това ми е работата, г-н Ъркарт.

– Май е хладно за това време на годината – той хвърли поглед през улицата, сякаш за да провери времето навън, а също и дали някой не ги гледа. – Защо не влезеш вътре?

Той взе палтото й, сложи я да седне в един голям кожен стол в кабинета му, наля уиски и за двамата.

– Надявам се и това да не е неприлично – провокира го тя.

– За разлика от Борнмът, тук няма кой да ни зяпа.

– Г-жа Ъркарт...

– ...е на опера с един приятел. Няма да се върне скоро. Може и чак утре да се върне.

И само с няколко думи той ги беше наметнал с плаща на конспирацията и на нея й се стори много удобно да се сгуши под него.

– Какъв ден само – каза тя, като отпи.

– Не всеки ден се случва да се появи комета в небето и да избухне така зрелищно.

– Може ли да говоря откровено с вас, г-н Ъркарт, дори нямам предвид кулоарни правила?

– Тогава по-добре ме наричай Франсис.