Майкъл Добс - Къща от карти

– Аз? Министър-председател?

– Франки, играем нова игра, с по-големи топки. А твоите топки са почти толкова големи, колкото моите. Харесва ми какво правиш и как го правиш. Знаеш как да използваш властта. Така че – искаш ли да играеш?

Ъркарт не отговори веднага. Погледът му попадна на едно маслено платно, което висеше на стената му в орнаментирана позлатена рамка: един елен, вдигнал глава, приклещен от виещи хрътки. Стискаше ли му? Думите изплуваха бавно в съзнанието му. Изненадаха го.

– Много, много искам да играя.

За пръв път признаваше амбициите си пред другиго, но пред човек като Ландлес, който открито заявяваше всичко, което поиска, не се срамуваше.

– Това е добре, Франки. Даже страхотно! Нека започнем оттам. Ще ти кажа какво ще публикуваме в „Кроникъл“ утре. Анализ от нашия политически репортер Мати Сторин. Хубава блондинка с дълги крака и страхотни цици – сещаш ли се за коя говоря?

– Мисля, че да.

– Тя ще напише, че състезанието е отворено, че всеки е готов да се изцапа с кръвта на Колингридж, че предстои още много хаос.

– Смятам, че е права.

– Хаос. Обичам хаоса. Продава вестници. Ти на кого залагаш?

– Ами, да видим... Тези неща обикновено продължават само няколко седмици. Така че любимците на публиката, тези, дето постоянно ги дават по телевизията, те ще имат най-добрия старт. Най-важното е да си на вълната, ако си яхнал прилива, той ще те отведе у дома.

– Кой телевизионен любимец например?

– Пробвай с Майкъл Самюъл.

– Да, млад, принципен, прави впечатление, изглежда интелигентен – въобще не е по моя вкус. Иска да се меси във всичко, да промени света. Твърде съвестен и твърде неопитен.

– И какво предлагаш, Бен?

– Франки, приливът се обръща. В един момент плуваш към брега, после си в тръбите на канала, като си пусна водата в тоалетната.

Ъркарт чу как другият наля някакво питие в чаша и отпи голяма глътка, преди да продължи.

– Франки, ще ти кажа нещо. Днес следобед инструктирах малък и много дискретен екип от „Кроникъл“ да започнат да търсят всеки депутат от твоята партия, с когото могат да се свържат, и да питат за кого би гласувал. В сряда ще го публикуваме и уверено предвиждам, че младият Майки Самюъл ще има малка, но явна преднина пред останалите.

– Какво? Откъде знаеш това? Проучването още не е завър-шило – Ъркарт въздъхна разбиращо. – О, Бен, разсъждавам наивно, нали?

– Дзъън, Франки. Започваш да схващаш. Затова те харесвам. Знам какво ще пише в проучването, защото аз съм скапаният издател.

– Тоест ще нагласиш резултатите. Но защо буташ Самюъл?

– Първият, който ще отиде в тръбите на канала. Спокойно, и ти ще си някъде там, към края, но на много добра позиция за един Камшик. Но младият Майки ще е най-отпред, за да може всички останали да имат ясна мишена – човека, когото трябва да бият. Струва ми се, че до няколко седмици ще бъде изумен колко много лоши приятели има.

– А аз къде съм в този грандиозен план?

– Ти влизаш отзад, както казала актрисата на архиепископа. Компромисният кандидат. Докато всички останали копелета се давят един друг, ти се промъкваш тихо като човека, когото всички мразят най-малко.

– Когато всички дървета са повалени, дори храстът се издига високо.

– Какво?

– Нищо. Мога ли да ти имам доверие?

– Да ми имаш доверие? – Той звучеше ужасен. – Аз съм вестникар, Франсис.

Ъркарт избухна в мрачен смях. За пръв път големият предприемач го наричаше с истинското му име. Ландлес говореше сериозно.

– А няма ли да ме попиташ какво искам в замяна? – попита предприемачът.

– Мисля, че вече знам, Бен.

– Приятел. Приятел на Даунинг Стрийт. Много добър приятел. Приятел като мен.

Един политик не трябва да прекарва твърде много време в мислене. Това разсейва вниманието му от цел номер едно – да си пази гърба.

Вторник, 26 октомври

Частният кабинет на министър-председателя, най-личната му бърлога. Ъркарт го откри, седнал на бюрото, да разписва огромна камара документи. Носеше очила за четене, нещо, което рядко правеше пред хора. По-необичайното беше, че нямаше нито един вестник наоколо.

– Хенри, нямах възможност да говоря с теб вчера. Не можеш да си представиш колко шокиран, потресен съм!

– Без съчувствие, Франсис, нямам намерение да се превръщам в мъченик. По някакъв странен начин даже съм доволен, че стана така. Камък ми падна... или някакво подобно клише.

– Като те слушах, сякаш... падах от небето, буквално.