Майкъл Добс - Къща от карти

Като момчета бяха споделяли всичко; като младежи пак споделяха много, дори от време на време и някое гадже. И една кола, един от ранните мини купъри, преди Чарли да го забие в канавката, като после със заекване се опитваше да убеди младия полицай, че заради шока и удара, а не заради алкохола, едва си стои на краката. Но в последно време в живота на Хал имаше съвсем малко място за по-малкия му брат и Чарли се чувстваше... Как се чувстваше дълбоко в себе си, когато си позволяваше да бъде честен? Ядосан, бесен като за по бутилка на вечер – не на Хал, разбира се, а на живота. Не му беше провървяло, а не разбираше защо.

Той плъзна самобръсначката по старите ранички на подпухналото си лице и усети, че постепенно започва да се съвзема отново. Среса оредяващата коса над темето, сложи нова риза и нова чиста вратовръзка. Скоро щеше да е готов за празненствата в изборната нощ, за които семейните връзки все още му гарантираха достъп. Избърса обувките си с влажна кърпа, което им върна малко блясъка, и беше почти готов. Още един поглед към ръчния часовник. О, всичко е наред все пак. Имаше време и за още едно питие.

На север от реката едно такси беше заклещено в трафика в покрайнините на Сохо. Там винаги имаше тапа, а изборната нощ, изглежда, беше привлякла и тълпи от празнуващи на улицата. На задната седалка на таксито Роджър О’Нийл нетър-пеливо изпука кокалчетата на пръстите си, наблюдавайки безпомощно как велосипеди и пешеходци минаваха невъзпрепятствано. Раздразнението му растеше, нямаше много време. Беше получил ясни инструкции. „Идвай бързо, Родж“, бяха му казали. „Не можем да чакаме цяла нощ, мамка му, дори и теб. И после ни няма до вторник.“

О’Нийл нито очакваше, нито получаваше специално отношение; никога не беше си придавал важност. Беше директор на „Връзки с обществеността“ на партията, но се молеше тези хора да не го разпознаят. Имаше моменти, когато си мислеше, че сигурно са го познали, по снимката му във вестниците, но когато не го гонеше параноята, му беше ясно, че едва ли някой от тях чете вестници, камо ли да гласува. Какво значи политиката за тези хора? И самият Хитлер да вземе властта, няма да ги е грижа. Докато можеха да се изкарват толкова пари, без да се плащат данъци, какво значение имаше кой е на власт?

Таксито най-сетне успя да пресече авеню „Шафтсбъри“ и излезе на Уордър Стрийт, но само за да го посрещне нова стена от непомръдващи коли. Мамка му, щеше да ги изпусне. Той отвори широко вратата.

– Ще продължа пеша – извика на шофьора.

– Съжалявам, приятел. Не съм виновен. Губя маса пари в такива задръствания – отговори таксиджията с надежда, че пътникът няма да забрави да му остави бакшиш.

О’Нийл изскочи на паважа, бутна една банкнота в ръката на шофьора и се размина на косъм с един мотоциклетист, докато си проправяше път през тълпата покрай безкрайната редица стриптийз клубове и китайски ресторанти в тясната, Дикенсова алея, затрупана с боклук. Промуши се покрай пластмасови контейнери и картонени кутии и се затича. Не беше във форма и го заболя, но не беше далеч от мястото. Когато стигна Дийн Стрийт, зави наляво и след стотина метра се шмугна в тесния отвор на една от тези сгради в Сохо, които повечето хора подминават, улисани да търсят забавление и да се пазят от трафика. Отвъд главната улица сградата, която някога е била конюшня, се разгръщаше в малък вътрешен двор, заобиколен от всички страни с работилници и гаражи, сякаш издълбани в старите викториански складове. Дворът беше пуст, а сенките дълбоки. Стъпките му отекнаха по калдъръма, когато забърза към една малка зелена врата в далечния и най-мрачен ъгъл на двора. Той спря и се огледа набързо, преди да влезе. Не почука.

След по-малко от три минути излезе. Без да се оглежда, забърза обратно към тълпите на Дийн Стрийт. За каквото и да беше дошъл, очевидно не ставаше дума за секс.

Зад тухлената фасада на Щаба на партията на Смит Скуеър, срещу варовиковите кули на „Сейнт Джон“, атмосферата беше странно приглушена. През последните седмици това беше място на непрестанно движение, но в самия изборен ден повечето бойни единици бяха изчезнали, тръгнали за избирателните райони – тези далечни предни постове на политическия свят, където се опитваха да привлекат за каузата и последните колебаещи се. По това време повечето от тези, които бяха останали си поръчваха ранна вечеря в близките ресторанти или клубове, стараейки се да излъчват спокойствие, но многократно впускащи се в тревожни дискусии относно последните слухове за избирателната активност, предварителните проучвания и критичните места в парламента. Малцина от тях имаха апетит и скоро започнаха да се връщат, проправяйки си път през все по-нарастващите тълпи от зяпачи отвъд полицейските кордони и покрай трупащите се на купчини овъглени нощни пеперуди.