Майкъл Добс - Къща от карти

– „Твърде рано да се каже“ – предложи Мати, като се опитваше да прикрие лекото си задоволство.

– „Колингридж успява да се вмъкне“ – опита редакторът още веднъж.

Всички опити се озоваваха в кошчето за боклук. Той се огледа отчаяно за някаква помощ и вдъхновение.

– Нека изчакаме – посъветва го Мати. – Остават само трийсет минути до първия резултат.

Тълпата е вулгарна. Винаги играй с тълпата, възхвалявай обикновения човек и го карай да се чувства като принц.

Без да чакат първия резултат, в рекламната агенция на партията тържеството вече кипеше. С увереността на позитивно мислещите хора служителите на „Мерил Грант и Джоунс“ АД се бяха натъпкали от почти три часа в приемната на агенцията, за да станат свидетели на живата история и на всяка бръчка по нея чрез картината на двата огромни телевизионни екрана. Шампанското се лееше, прокарваше по хранопроводите безкраен запас от мазна пица и „Биг Мак“, а прогнозите за драстично намалено мнозинство само подтикваха купонджиите към още по-трескаво усърдие. Дори в този ранен час беше ясно, че двете декоративни смокинови дръвчета, които красяха приемната в продължение на няколко години, няма да оцелеят тази нощ; същото изглеждаше вероятно и за няколко млади секретарки. По-старите кримки си мереха глътката, но сякаш нямаше особено основание да се демонстрира прекомерна сдържаност. Мъжете от рекламата не разбират от сдържаност. Така де, клиентът сам даваше страховит пример.

Като много други авантюристични преселници от Дъблин, Роджър О’Нийл беше известен с бърз ум, неустоима способност да преувеличава и неутолимата решимост да се бърка във всичко. Така обсебваща беше енергията му и така разнообразни интересите му, че никой не можеше да каже със сигурност с какво точно се беше занимавал, преди да се присъедини към партията – беше нещо, свързано с връзки с обществеността или пък телевизия, май така бяха чували, а имаше и слухове за проблеми с данъчните служби или пък с ирландските служители на реда. Но той се беше появил точно навреме, когато длъжността директор „Връзки с обществеността“ беше свободна и я запълни с чар и способност, подхранвани с безкрайни запаси от силните френски цигари „Голоаз“ и коктейли водка с тоник.

Като младеж той беше много обещаващ флай-халф 4на игрището за ръгби, но този талант никога нямаше да намери развитие, защото силно индивидуалният му стил го правеше неподходящ за отборни спортове. „Когато той играе – оплакваше се треньорът, – имам два отбора на терена: Роджър и четиринайсет други играчи. Майната му.“ И така, Роджър надлежно беше пращан на майната си в много области на живота, докато късметът не му се усмихна и не го заведе на Смит Скуеър. На четиридесет години, той развяваше непокорни кичури тъмна коса, която сега беше забележимо прошарена, а мускулният му тонус отдавна бе изчезнал, но О’Нийл отказваше да приеме доказателствата за средната възраст и ги криеше с внимателно подбран гардероб, носен с преднамерена небрежност, като гледаше дизайнерските етикети да стърчат колкото може повече. Непримиримият му подход и следите от ирландски акцент невинаги го правеха любимец на грандовете в партията: „Само пърди, а няма дупе“, каза един от тях на висок глас по негов адрес, но пък за други необикновената му жизненост беше просто неустоима.

Трънливият му път стана много по-лек, когато към него се присъедини секретарката му. Пенелъпи Гай: „Здравейте, аз съм Пени“. Почти метър и осемдесет висока, с вълнуващ подбор на облеклото и опустошителна фигура. Имаше и друго, с кое-то се открояваше в тълпата на Уестминстър. Тя беше черна. Не просто с тъмна кожа, а кожа с полирания оттенък на полунощ, който караше очите й да блестят, а усмивката й да изпълва цялата стая. Имаше университетска диплома по история на изкуствата, стенографираше 120 думи в минута и беше безмилостно практична. Беше предизвикала неизбежните клюки, разбира се, когато се появи в началото с О’Нийл, но добрата й работа бе накарала всеки Тома Неверни да замълчи, ако не и да го спечели на нейна страна, макар все още да имаше много съмняващи се.

Тя беше също така тотално дискретна. „Имам си личен живот“, обясняваше, като я попитат. „И смятам да си остане личен.“

Тази вечер в „Мерил Грант и Джоунс“ – или „Грънт и Гроунс“ 5, както Пени предпочиташе да ги нарича, тя без усилие се беше превърнала в център на внимание за няколко червендалести медийни специалисти плюс заместник творческия директор на агенцията, докато едновременно успяваше да се увери, че чашата и цигарите на О’Нийл са винаги на разположение, но в умерени дажби. Тя не искаше той да прекалява, не и точно тази вечер. За момента той се беше вкопчил в изпълнителния директор на агенцията.