Майкъл Добс - Къща от карти

Щеше да се окаже лошо решение.

Хенри Колингридж се наслади на яйцата на закуска. Беше завършил речта за конференцията в ранните часове на нощта и беше оставил хората от екипа му да я дооформят и напечатат, а той си легна. Спа добре, макар и кратко; може би за пръв път от седмици насам.

Заключителната реч за ежегодната конференция винаги висеше над главата му като мрачен облак. Мразеше конференциите, общите приказки, да е далеч от дома задълго, преяждането всяка вечер за сметка на партията... и речта. Най-вече речта. Дълги часове измъчено обсъждане в задимена хотелска стая, прекъсвано точно когато нещата потръгнат, за да се изпълни някой скапващ ангажимент или да се посети някой досаден прием, като много часове по-късно се опитваха да продължат оттам, докъдето са стигнали, само че по-уморени и по-отегчени. Ако речта мине добре, това е просто в рамките на очакваното. Ако е зле, пак щяха да ръкопляскат, но щяха да си тръгнат, мърморейки, че стресът на поста си казва думата. Закон на каръка.

Но все пак виждаше му се краят, само трябваше да изнесе речта. Министър-председателят беше достатъчно уверен, че да предложи на съпругата си разходка по крайбрежната алея след закуска, малко да издухат паяжините, какво от това, че може всеки момент да превали. Охраната ги следваше няколко стъпки по-назад. Докато се разхождаха, Колингридж изреждаше плюсове и минуси за зимна ваканция в Антигуа или Шри Ланка.

– Мисля си за Шри Ланка тази година – каза той. – Ти може да си стоиш на плажа, ако искаш, Сара, но аз май предпочитам да направя няколко прехода в планините. Там има няколко древни будистки манастира, а пък се говори, че резерватите за диви животни са феноменални. Президентът на Шри Ланка ми разказваше за тях миналата година и звучеше наистина... Скъпа, ти май не ме слушаш!

– Извинявай, Хенри. Просто... гледам вестника на този човек.

Тя кимна към някакъв човек от конференцията, който се мъчеше да държи вестника си под напора на морския бриз.

– По-интересен ти е от мен, а?

Доброто му настроение се изпари, когато в него се прокрадна тревога и се сети, че още никой не му е дал извадката от пресата за деня. Биха му казали, ако има нещо важно, но все пак... Беше направил грешка преди няколко месеца, когато екипът му го убеди, че няма нужда да чете вестниците всеки ден, че подготвените от тях резюмета са напълно достатъчни. Но служителите имаха ограничен поглед върху това какво е важно за деня на един министър-председател и той започна да намира все повече дупки в резюметата, особено по политически въпроси, а най-вече, когато ставаше дума за лоши новини. Това бяха опити да го предпазят, разбира се, но той винаги се страхуваше, че пашкулът, в който го увиват, в крайна сметка ще го задуши.

Спомни си първия път, когато стъпи на Даунинг Стрийт № 10 като министър-председател след посещението си в Бъкингамския дворец. Беше оставил тълпите и телевизионните камери отвън и като се затвориха вратите зад гърба му, се беше озовал пред необикновена гледка. От едната страна на големия коридор, започващ от вратата, се бяха подредили около двеста държавни служители, които го аплодираха шумно – точно както са правили за Тачър, Калахан, Уилсън и Хийт, точно както щяха да правят за този след него. От другата страна на коридора, с лице към първата редица, стоеше политическият му екип, лоялни поддръжници, които набързо бе събрал около себе си, когато стартира кампанията му за наследяване на Маргарет Тачър, и които беше поканил на Даунинг Стрийт да споделят историческия момент. Бяха само седем човека и изглеждаха смалени в новото обкръжение. Страшно неравностойна численост. Почти не се видя с партийните си съветници през следващите шест месеца, защото на практика те бяха избутани от бюрократичната машина и не остана никой от първоначалната дружина. Не, не беше добра идея да се разчита на държавни служители, беше решил той. Също така беше решил да спре с тези пресрезюмета и да започне пак да чете истинските новини, но все още не беше намерил време да го направи все още. От следващата седмица задължително.

Вниманието му се върна към вестника, който човекът тръскаше, за да му върне формата. Беше на десетина метра и от това разстояние беше трудно да види заглавието. Опита се да не зяпа твърде явно. Думите бавно придобиха някакъв фокус.

„Криза на рейтинга удря правителството“

крещеше заглавието.

Той направи пет големи крачки и грабна вестника от ръцете на стреснатия мъж.