Майкъл Добс - Къща от карти

– Бен, винаги си бил голям приятел на партията. Поне аз оценявам високо всичко, което направи. Ще бъде непростимо, ако не можем да ти се отплатим. Не мога да говоря от името на министър-председателя по този въпрос – всъщност напоследък трудно мога да говоря от негово име за каквото и да било, но ще направя всичко възможно да те подкрепя, когато имаш нужда.

Ландлес кимаше.

– Радвам се да го чуя, Франки. Много ми харесва, това което чувам от теб. Де да можеше и Хенри да е толкова решителен.

– Страхувам се, че не е в природата му. Но знам, че ще бъде страшно благодарен.

– За какво?

– За това, че си заровил материала относно проучването. Не мога да си представя каква вреда може да му нанесе лично на него, ако се публикува. Цялата конференция ще се обърне на пехливанска схватка.

– Да, така е, нали?

– От друга страна, има и такива, които смятат, че прогрес не се постига без малко сътресения.

Нервните бръчки по лицето на Ландлес отстъпиха място на усмивка. Кожата му беше изненадващо розова и мека, ухили се широко.

– Мисля, че разбирам логиката ти, Франки.

– Каква логика, Бен?

– Ха! Мисля, че се разбираме – ти и аз.

– Да, Бен. И аз мисля така.

Ландлес стисна ръката на Ъркарт още веднъж, но този път леко, в пристъп на благодарност. После погледна часовника си.

– Бре, да му се не види, колко стана часът? Имам работа да върша, Франки. Затварят първия тираж след по-малко от трийсетина минути. Трябва да се обадя по телефона.

Той грабна сакото си и го преметна през лакът.

– Благодаря за партито. Много се забавлявах. Няма да го забравя, Франки.

Ъркарт наблюдаваше как индустриалецът, с мокра риза, залепнала за широкия му гръб, си проправи път през тълпата в стаята и изчезна през вратата.

В другия край на претъпканата стая, скрит зад стена от тела, Роджър О’Нийл се беше свил на малко диванче заедно с една млада и привлекателна жена от конференцията. Той беше силно развълнуван. Пръстите му шаваха непрекъснато, очите му шареха сякаш горяха, думите му се изсипваха със стряскаща скорост. Момичето от Родъръм вече бе залято от имената, които О’Нийл подхвърляше, и тайните, които споделяше; тя беше невинен участник в еднопосочен разговор.

– Министър-председателят е под постоянното наблюдение на службите за охрана. Разбира се, винаги има заплаха. Ирландци. Араби. Узурпатори. Опитват се да стигнат и до мен. От месеци. Тайните служби настояваха да ми сложат охрана по време на изборите. Засекли и двете имена в списък с бъдещи цели – на Хенри и моето. И ми сложиха двайсет и четири часова защита. Тайно от обществото, разбира се, но всички от службите знаят.

Той дръпна нервно от цигарата и се закашля. Извади изцапана кърпичка и издуха носа си шумно, като погледна резултата, преди да я прибере в джоба.

– Но защо теб, Роджър? – поинтересува се младата му събеседничка.

– Лесна мишена. Движа се свободно сред обществото. А ако ми посегнат, ще се вдигне много шум в медиите. Ако не могат да стигнат до премиера, целят се в някого като мен – той се огледа нервно наоколо, очите му не намираха покой, дръпна си пак от цигарата. – Можеш ли да си мълчиш? Да пазиш тайна? Тази сутрин усетих, че нещо не е наред с колата ми. Момчетата от Бомбения отряд я минаха цялата под лупа. Откриха, че болтовете на предната гума са били разхлабени. Представи си, тръгвам да се прибирам по магистралата, карам със сто и двайсет, гумата изхвърча – щяха да ме бършат от мантинелите! Смятат, че е направено нарочно. Отдел „Убийства“ са на път в момента, искат да ме разпитат.

– Роджър, това е ужасно – тя ахна.

– Не казвай на никого. Тайните служби не искат да ги подплашим, щом още има шанс да ги хванем неподготвени.

– Нямах представа, че стоиш толкова близо до министър-председателя – каза тя с нарастващо страхопочитание. – Какъв ужасен момент за...

Изведнъж тя се сепна.

– Роджър, добре ли си? Изглеждаш много разстроен. Очите ти... – заекна тя.

Очите на Роджър се въртяха шантаво в орбитите си, като пълнеха мозъка му с още по-зловещи халюцинации. Изглежда, вниманието му беше отвлечено другаде; не беше вече с младата жена, а в някакъв друг свят, в някакъв друг разговор. Очите му потрепнаха и се върнаха към нея за момент, но после изчезнаха пак. Бяха кръвясали и воднисти, губеха фокус, носът му течеше като на старец през зимата; обърса го неуспешно с опакото на ръката си. Пред погледа й лицето му стана пепелявосиво, тялото му се разтресе в конвулсия и той стана рязко. Изглеждаше ужасен, сякаш стените се сриваха върху него.