Майкъл Добс - Къща от карти

Не аз съсипах министър-председателя, а ти – Мати искаше да го прекъсне, но Престън я изпревари.

– Затова си побъбрих с един от познатите ми във висшите кръгове на партията и късно вчера получихме потвърждението, което ни трябваше. Точно преди да влезем в печат.

– Но моят текст...

– Текстът трябваше да се адаптира, историята се разви. Опитах се да се свържа с теб, но тъй като не успях, я пренаписах сам. Не исках друг да я пипа, статията е твърде добра. Така че „Редакция „Политика“ в случая съм аз.

– Аз написах статия за данните от едно проучване. Ти си я превърнал в разпятие за Колингридж. Какви са тези цитати „според важни фигури в партията“, какви са тези критики и присъди? Кой друг от вестника работи в Борнмът освен мен?

– Моите източници са си моя работа, Мати. Би трябвало да си наясно с това.

– Глупости, Грев. Аз съм твоят политически кореспондент на скапаната конференция. Не можеш да ме държиш на тъмно по този начин. Вестникът е обърнал наопаки статията ми, а също и Колингридж. Само до преди няколко седмици според теб слънцето изгряваше от задника му, а сега е – как го беше написал – „катастрофа, която всеки момент може да изкара правителството от релсите“. Сигурно ще съм популярна колкото подмишницата на вещица тук тази сутрин. Трябва да ми кажеш какво става!

Престън се беше опитал. Беше предложил някакво обяснение. Не беше истината, ама какво от това? Сега обаче реши, че е време да използва началството си.

– Ще ти кажа какво става. Имаме страхотна ексклузивна история, ей това става. И може да си пропуснала този факт, Мати, но аз съм главен редактор на вестника и не съм длъжен по цял ден да се обяснявам на всеки новак репортер, който скучае в провинцията. Ти правиш, каквото ти се каже, аз правя, каквото ми се каже, и двамата си вършим работата. Нали така?

– А кой, по дяволите, ти казва на теб какво да правиш, Грев? – настоя Мати.

Но всичко, което получи в отговор, беше сигнал „свободно“. Връзката беше прекъсната. Тя удари по облегалката на стола в пристъп на ярост. Не можеше повече, нямаше повече да търпи това. Мислеше, че нови врати ще се отворят пред нея, но вместо това редакторът й ги затваряше, като й прищипваше пръстите. Вече нищо не разбираше.

Половин час по-късно, все още не можеше да разбере като се мъчеше да събере мислите си с още една чаша кафе в стаята за закуска. С облекчение откри, че Кевин Спенс не е там. Купчина със сутрешните вестници лежеше в краката й; трябваше да признае, че Престън е прав – беше чудесен ексклузивен материал, най-добрата първа страница от всички. Добри статистики, добри цитати. Твърде добра работа, за да я беше свършил Престън по телефона от Лондон. Докато ровеше в камарата с парчета от пъзела, усети как сянка премина през стаята и като вдигна поглед, видя огромната фигура на Бенджамин Ландлес да се влачи тежко към една маса до прозореца, където седеше лорд Питърсън, ковчежник на партията. Бизнесменът натъпка телесната си маса в един стол, съвсем неподходящ за размерите му, и се наведе към събеседника си, доколкото коремът му позволяваше. Усмихна се на Питърсън, стисна ръката му, не обърна никакво внимание на Мати. Изведнъж тя си помисли, че нещата започват да се навързват.

Политическият секретар на министър-председателя се сви. За трети път прессекретарят хвърляше вестника през масата към него и за трети път той го връщаше обратно. Сигурно така се е чувствал св. Петър, мислеше си той.

– За Бога, Греъм – скочи прессекретарят, като повиши глас, – не може да скрием всяко скапано копие на „Кроникъл“ в Борнмът. Трябва да му кажем. Ти трябва да му го покажеш. И то сега!

– Защо трябваше да се случва днес? – изстена политическият секретар. – С тези местни избори цяла нощ не сме спали, за да му подготвим речта за утре. Сега ще иска да пренапишем цялото скапано нещо, а откъде ще намерим време? Ще му изгорят бушоните.

Той тресна капака на куфарчето си с нехарактерна ярост.

– Целият стрес от последните седмици, а сега и това. Сякаш няма отърване, а?

Другият реши да не отговаря, предпочете да изучава гледката към залива от хотелския прозорец. Пак валеше.

Политическият секретар вдигна вестника, нави го на руло и го метна през стаята. Той кацна с трясък в кошчето за боклук, като го преобърна и съдържанието му се разпиля по килима. Изхвърлените листове с чернови на речта се смесиха с цигарена пепел, празни кутийки бира и доматен сок.

– Заслужава поне да си изяде закуската. Имай милост. Ще му кажа след това – реши той.