Майкъл Добс - Къща от карти

Ъркарт сведе глава с каменно изражение, сякаш благодареше за искреността, но всъщност ликуваше. Правилно си беше преценил човека.

Ултън доля в чашите им и продължи да разсъждава.

– Маргарет поддържаше необикновен баланс между твърд характер и целенасоченост. Тя беше безмилостна, когато се налагаше да бъде такава, понякога и когато не се налагаше. Сякаш толкова бързаше да стигне, накъдето е тръгнала, че нямаше време да взема пленници, а и нямаше нищо против да прегази няколко от своите. Но това нямаше такова значение, защото тя беше лидер, в най-предните позиции. Трябва да й се признае това на момичето. Но Хенри няма посока, само си пази стола. А без посока сме загубени. Опитва се да подражава на Маргарет, но няма нейните топки.

Ултън трясна голямата чаша уиски пред колегата си.

– Ето това е. Ако се опитаме да се отървем от него, ще има неприятности. Но ако го задържим, сме в лайната.

Той вдигна чашата:

– Объркване на врага, Франсис – и отпи.

Ъркарт не беше проговорил почти десет минути. Върхът на средния му пръст описваше кръгове по ръба на чашата, като произвеждаше протяжен вой. Вдигна поглед, очите му бяха сини и пронизващи.

– Но кой е врагът, Патрик?

Другият мъж отвърна на погледа му.

– Този, който с най-голяма вероятност ще ни донесе провал на следващите избори. Лидерът на скапаната опозиция? Или Хенри?

– Твоята гледна точка? Какво точно ми казваш, Патрик?

Ултън избухна в гръмък смях.

– Съжалявам, Франсис, свикнал съм твърде много на дипломатически кухи фрази. Да знаеш, че вече не мога и жена си да целуна сутрин, без тя да се зачуди какви са истинските ми намерения. Искаш конкретен отговор? Добре. Мнозинството ни е твърде малко. Както я караме, ще ни пометат следващия път. Не може да продължава така.

– И какво е решението? Трябва да намерим решение.

– Да чакаме момента, това трябва да направим. Няколко месеца. Подготвяме общественото мнение, натискаме Хенри да подаде оставка, за да може, като го направи, да се възприеме, че сме верни на обществените нагласи, а не че се занимаваме с вътрешни интриги. Много е важно как ще изглежда, Франсис, затова ни трябва време да си опечем питката.

А на теб ти трябва време да подготвиш собствената си кандидатура, помисли си Ъркарт. Стар измамник такъв. Искаш поста повече от всякога.

Той познаваше Ултън. Този човек не беше глупак, поне не в това отношение. Сигурно вече планираше как ще прекарва всяка свободна вечер в коридорите и баровете на Камарата на общините, като подсилва стари приятелства и създава нови, като яде „гумени“ пилешки пържоли по сбирки в избирателния си район, като си говори с вестникарски редактори и журналисти със собствени рубрики, и изобщо – като си вдига акциите. Официалните му срещи щяха да бъдат разредени, щеше да пътува по-малко в чужбина и много повече из страната, като изнася речи за новите предизвикателства пред страната ни през следващото десетилетие.

– Това е твоята задача, Франсис, и е трудна работа, мамка му. Но ти ще ни помогнеш да преценим кога е дошъл моментът. Ако избързаме, ще изглеждаме като похитители. Ако закъснеем, партията ще се разпадне. Ще трябва да залепиш ухо на релсата. Предполагам, ще говориш и с други.

Ъркарт кимна внимателно в тихо съгласие. Ултън ми даде ролята на Касий 16, помисли си той, сложи кинжала в ръката ми. Ъркарт с радост усети, че няма нищо против това чувство, съвсем не.

– Патрик, оказваш ми голяма чест, като си толкова откровен с мен. Дълбоко съм ти благодарен, че ми се довери. Следващите няколко месеца ще бъдат трудни за всички ни и ще имам нужда от постоянните ти съвети. Винаги можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

– Знам, Франсис.

Ъркарт стана.

– И разбира се, нито дума няма да излезе извън тази стая.

– Моят „разузнавателен“ екип все ми натяква колко тънки са стените тук. Радвам се, че точно ти си в съседното бунгало!

Ултън се засмя, като потупа Ъркарт игриво и леко покровителствено по гърба, докато гостът му отиваше да си вземе червената кутия.

– Довечера е моят прием за конференцията, Патрик. Всички ще са там, много полезно събиране. Нали няма да забравиш?

– Много ясно. Винаги са ми харесвали партитата ти. Ще е грубо от моя страна да откажа шампанско!

– Значи ще се видим след няколко часа – отговори Ъркарт и взе червената кутия.

Ултън затвори вратата след посетителя и си наля още едно. Този следобед щеше да пропусне дебатите в залата на конференцията. Вместо това щеше да се отпусне във ваната и после да подремне, за да събере сили за тежката вечер. Като прехвър-ли наум разговора от преди малко, се зачуди дали уискито не беше притъпило сетивата му. Опита се да си спомни нещо, което Ъркарт казва против Колингридж, но не успя да се сети за такова. „Лукав мръсник. Остави ме аз да кажа всичко.“ И все пак това можеше да се очаква от Камшика; можеше да се довери на Франсис Ъркарт, нали така? Докато седеше и се чудеше дали не е бил малко по-откровен от необходимото, не забеляза, че Ъркарт си беше тръгнал с грешното червено куфарче.