Майкъл Добс - Къща от карти

– Чудесно, Роджър. Справи се отлично. Надявам се външният министър да ни бъде благодарен.

– Само все още не разбирам как ще го накараш да покани Пени на вечеря. Какъв е смисълът на всичко това?

– Смисълът е, скъпи Роджър, че няма да му се налага да я кани на вечеря. Той ще идва на приема ми тази вечер. Ти ще доведеш Пени, аз ще ги срещна на чаша-две шампанско и ще видим как ще се развият нещата. Ако познавам Патрик Ултън – а аз като Камшика го познавам, – няма да му трябват повече от двайсет минути, за да й предложи помощта си с френския етикет.

– Обаче все още не ми е ясно ние какво печелим.

– Каквото и да стане, Роджър – а ние ще оставим това в ръцете на двама възрастни, действащи по собствено желание, – ти и аз ще знаем.

– Пак не виждам от каква полза ни е това – запротестира О’Нийл, като все още се надяваше, че другият може да промени решението си.

– Довери ми се, Роджър. Трябва да ми се довериш.

– Доверявам ти се. Налага се. Нямам голям избор, нали?

– Точно така, Роджър. Сега започваш да разбираш. Информацията е сила.

Връзката прекъсна. На О’Нийл му се струваше, че разбира, но все още не беше абсолютно сигурен. Мъчеше се да прецени дали е партньор на Ъркарт, или негов заложник. Като не можа да реши, бръкна в нощното шкафче и извади малък блистер. Глътна две приспивателни и се тръшна в леглото както си беше с дрехите.

Политическата служба е като живота. Отношението ти обикновено зависи от това дали пристигаш, или си отиваш.

– Патрик, благодаря ти, че ми отделяш малко време – Ъркарт поздрави външния министър, който му отвори вратата.

– Звучеше сериозно по телефона. Когато Камшика казва, че е спешно да се видите насаме, обикновено това означава, че държи едни снимки под ключ, но за нещастие жълтите вестници са докопали негативите!

Ъркарт се усмихна и се промуши през отворената врата на луксозното хотелско бунгало, където бе настанен Ултън. Беше късно следобед, вятърът беше утихнал, но чадърът, който стоеше отворен над малка локвичка в коридора на Ултън, напомняше за мъчителния ден. На Ъркарт не му се беше наложило да ходи много, бунгалата им бяха само на няколко метра едно от друго в хотелския комплекс. Те бяха отредени за министрите в Кабинета и всяко беше под двадесет и четири часова охрана от полицаи на смени. Това трупаше такива сметки, че местният полицейски началник кръсти комплекса с бунгалата „Алеята за извънреден труд“.

– Нещо за пиене? – предложи галантният мъж от Ланкастър.

– Да, благодаря, Патрик. Скоч.

Многоуважаемият Патрик Ултън – главен секретар на Нейно Величество по външните работи и въпросите на Британската общност, както и един от многото успешни „емигранти“ от Мърсисайд 15– се засуети пред малък шкаф с напитки, в който отворените бутилки показваха, че не го отварят за пръв път този следобед, докато Ъркарт постави червената кутия, която носеше, до други четири от същия вид, които принадлежаха на домакина му, оставени до ръба на локвичката дъждовна вода. Тези яркочервени кутии покрити с кожа бяха реквизит на всеки от министрите, постоянните им спътници, съдържащи официални документи, речи и други секретни материали. Един външен министър се нуждаеше от няколко такива кутии, а Камшика, като се имаше предвид, че няма да изнася речи и няма да се налага да се справя с международни кризи, беше пристигнал в Борнмът само с една кутия и то пълно с три бутилки дванадесетгодишно малцово уиски. Цените в хотелските барове винаги са отблъскващо високи, както беше обяснил на съпругата си той, ако въобще имат питието, което обичаш.

Сега той гледаше Ултън през малката масичка, отрупана с листове хартия, и директно мина на въпроса.

– Патрик, трябва да се консултирам с теб. В пълна конфиденциалност. Мен ако питаш, нека това бъде една от тези срещи, които никога не са се състояли.

– Боже, наистина имаш някакви снимки! – възкликна Ултън, като сега само наполовина се шегуваше.

Това, че винаги се заглеждаше по привлекателни млади жени, често го беше водило по опасни пътеки. Преди десет години, тъкмо когато започваше кариера на министър, беше прекарал няколко болезнени часа на разпит в едно полицейско управление в Луизиана по повод уикенда, който беше прекарал в мотел в Ню Орлиънс с младо американско момиче, което изглеждаше на двадесет, държеше се сякаш е на тридесет, но се оказа, че едва е навършило шестнадесет. Инцидентът беше потулен, но Ултън никога не забрави къде е границата между бляскаво политическо бъдеще и обвинение в блудство.