Майкъл Добс - Къща от карти

– Дошъл си толкова рано само за да ме ухажваш, нали? – подразни го тя, като се намуси престорено.

– Я се покрий, немирнице. Не е честно. Те не са честни! – възкликна той, като посочи тялото й.

Игриво, провокативно, тя отметна изцяло завивките. Беше чисто, зашеметяващо гола.

– О, Пен, мила, ще ми се да притежавам този момент завинаги, с маслени бои, на стената ми.

– Но не и в леглото ти.

– Пен, моля те! Знаеш, че не съм във форма толкова рано сутрин.

Тя с неохота се пресегна за пеньоара.

– Да, раничко е за теб, Родж. Да не си стоял буден цяла нощ, а?

– Ами една невероятно красива бразилска гимнастичка ме учеше на цял куп нови упражнения. Ама нямахме гимнастически халки и ползвахме полилея. Какво ще кажеш?

– Я млъквай, Родж – каза тя твърдо, настроението й беше станало сиво като утринното небе. – Какво става?

– Толкова млада, а толкова цинична.

– Засега ме устройва.

– Кое? Да си млада или да си цинична?

– И двете. Особено що се отнася до теб. Кажи защо си тук.

– Добре де, добре. Трябваше да направя доставка. В района. Така че... реших да мина да кажа „добро утро“.

Това почти беше истината, или поне най-близкото до истината, което беше казвал наскоро, но не и цялата истина. Не спомена, че Мати Сторин почти го беше хванала да оставя един документ сред сутрешните вестници и че му се наложи да се скрие някъде за малко. Беше претичал със ситни стъпки целия коридор, сякаш финтираше цялата отбрана на Англия на терена за ръгби. Ама че забава! Но пък се очакваше всичко това да създаде проблеми на председателя на партията. Идеално. Своенравният стар мръсник беше особено рязък с него през последните няколко седмици, както Ъркарт отбеляза. Параноята, която беше обсебила напълно съзнанието на О’Нийл, му попречи да забележи факта, че Уилямс беше рязък с почти всички наоколо.

– Да кажем, че ти вярвам – каза Пени. – Но, моля те, Родж, следващия път като дойдеш да ми кажеш „добро утро“, първо почукай. И нека да е след осем и половина.

– Не ми се сърди. Нали знаеш, че не мога да живея без теб.

– Стига с тия страсти, Родж. Какво искаш? Все пак искаш нещо, нали, дори да не е тялото ми?

Той отклони виновно поглед, като че ли някаква тайна беше разкрита.

– Всъщност да, наистина искам да те питам нещо. Малко е деликатно...

Той събра целия си убедителен чар на търговец и започна историята, която Ъркарт му беше набил в главата предишната вечер.

– Пен, нали помниш Патрик Ултън, външния министър? Ти написа няколко от речите му за изборите и той със сигурност те помни. Той, ъ-ъ, попита за теб, като го видях вчера вечерта. Май е лапнал по теб. Така де, чудеше се дали би излязла на вечеря с него, но не искаше да те притесни или обиди, ако те пита директно, така че аз предложих, нали се сещаш, да те питам просто така, защото може да ти е по-лесно да откажеш на мен, отколкото на него лично. Разбираш ме, нали, Пен?

– О, Родж – в гласа й имаше сълзи.

– Какво има, Пен?

– Да му сводничиш – в гласа й имаше горчивина, обвинение.

– Не, въобще не е това, Пен, просто една вечеря.

– Никога не е било просто една вечеря. Откакто станах на четиринайсет, никога не е просто вечеря.

Тя беше второ поколение емигрант, беше израснала в претъпкано жилище близо до Ладбрук Гроув, Западен Лондон, и знаеше всички компромиси, които се очакват от едно младо черно момиче в един бял мъжки свят. Това не беше чак такова нещастие; отваряше й възможности, но не би оставила да й отнемат достойнството, не и по този начин.

– Той е министър на външните работи, Пен – запротестира О’Нийл.

– С репутация, дълга като тунела под Ламанша.

– А ти какво имаш да губиш?

– Себеуважението си.

– Стига де, Пен. Това е важно. Знаеш, че не бих попитал, ако не беше.

– Ти за каква, по дяволите, ме мислиш?

– Мисля, че си красива. Наистина. Виждам те всеки ден и си единственото нещо, което носи усмивка в живота ми. Но съм отчаян. Моля те, Пен, не питай защо, но... трябва да ми помогнеш с това. Само вечеря, заклевам се.

И двамата плачеха, влюбени един в друг. Тя знаеше, че го боли да иска това от нея, че поради някаква причина нямаше избор. И понеже го обичаше, не поиска да разбере защо.

– Добре. Само вечеря – промълви тя, като лъжеше сама себе си.

Той се хвърли върху нея и я целуна радостно, преди да изхвърчи навън толкова задъхано, колкото бе нахлул.

Пет минути по-късно той беше обратно в стаята си и говореше по телефона с Ъркарт.

– Доставката е направена и вечерята е уредена, Франсис.