Майкъл Добс - Къща от карти

Мати се уви по-плътно в хавлията и седна по турски на леглото. Не се чудеше вече защо й е изпратена тази информация. Това беше динамит и тя само трябваше да запали фитила. Поразиите, които щеше да причини, ако избухне насред конференцията на партията, щяха да бъдат катастрофални. Това беше целенасочен саботаж и можеше да бъде брилянтна статия – нейната статия, ако изпревари другите.

Тя грабна телефона и набра номер.

– Да? – прозя се сънен женски глас.

– Ало, г-жо Престън? Мати Сторин е. Съжалявам, ако съм ви събудила. Дали може да ми дадете Грев, моля?

Чу се приглушено мърморене, преди редакторът да вземе слушалката.

– Кой е умрял? – излая той.

– Какво?

– Кой, по дяволите, е умрял? Защо иначе ще ме търсиш толкова рано?

– Никой не е умрял. Искам да кажа... съжалявам. Забравих колко е часът.

– Мамка му.

– Но няма значение колко е часът – на свой ред скочи тя. – Имам брилянтна история.

– Каква е?

– Открих я със сутрешните вестници.

– А, успокоих се. Значи сега сме само ден след останалите.

– Не, Грев. Слушай ме малко де. Имам резултатите от последното проучване на партията. Сензационни са!

– Как ги взе?

– Някой ги беше оставил пред вратата ми.

– Бяха ли опаковани с панделка? – редакторът рядко се опитваше да скрие сарказма си, а в този сутрешен час съвсем не се и пробва.

– Но те са наистина невероятни, Грев.

– Бас държа, че са, мамка му. И кой ти е оставил този малък подарък пред вратата, Дядо Коледа ли?

– Ами не знам.

За пръв път се прокрадна сянка на съмнение в гласа й. Хавлията се беше свлякла и сега тя седеше гола. Имаше чувството, че сякаш шефът й се взира в нея. Започна да се разсънва много бързо.

– Ами едва ли Хенри Колингридж ги е оставил там. Така че кой смяташ е искал да изтече тази информация, за да ти я даде?

Мълчанието на Мати издаде объркването й.

– Дали пък не сте вилнели с колеги до късно снощи, а?

– Грев, това пък какво общо има?

– Правят си майтап с теб, малката. Сигурно сега седят в бара, пият едно последно и се заливат от смях. Което не мога да кажа за себе си.

– Ти пък откъде си сигурен?

– Не съм, мамка му. Но мисълта ми е, че се правиш на Жената чудо, ама и ти не си сигурна какво се случва.

Още веднъж настъпи неловка за Мати тишина, докато тя се опитваше да вдигне падналата хавлия и да направи един последен, отчаян опит да убеди своя редактор.

– Не искаш ли поне да знаеш какво пише вътре?

– Не. Не и ако не знаеш откъде е дошло. Помни ми думите: колкото по-сензационни са цифрите, толкова по-сигурно е, че са ти извъртели номер. Скапан пиянски майтап!

Звукът от тресната слушалка на телефон експлодира в ухото й. Щеше да боли дори ако нямаше махмурлук. Заглавието на първа страница, което виждаше в представите си, се стопи в сивата сутрешна мъгла. Махмурлукът й се върна хиляди пъти по-злобен. Имаше нужда от чаша черно кафе. Остра нужда. Излезе глупачка. Не за пръв път. Но обикновено не й се случваше, докато е чисто гола.

Какъв е смисълът да чертаеш граници в пясъка? Ще духне вятър и преди да се усетиш, ще трябва да започнеш отново.

Мати проклинаше редактора под носа си, докато се тътреше надолу по широкото стълбище на хотела. Влезе в помещението, където сервираха закуска. Беше още рано, само шепа ентусиасти наоколо. Седна сама на една маса, като се молеше никой да не я безпокои. Трябваше й малко време, за да се възстанови. Скри се в сепарето и отвори вестник с надеждата, че хората ще решат, че работи, а не че се бори с махмурлука.

Първата доза кофеин мина през организма й като камъче, правещо „жабки“ по водата, но втората чаша кафе помогна – малко. Кризата бавно отпусна хватката и Мати започна да възвръща интереса си към света. Погледът й обходи малката стая във викториански стил. В далечния ъгъл забеляза друг политически репортер, потънал в разговор с един министър – двамата бяха навели глави един към друг и шепнеха. На друга маса седяха един висшестоящ партиен служител и съпругата му, един телевизионен репортер, един от редакторите на неделните вестници и още двама, които не можа да си спомни откъде познава. Младият мъж на съседната маса със сигурност й беше непознат. Той седеше като Мати – сякаш се криеше от останалите в стаята. На стола до него имаше камара от папки и хвърчащи листове, а около него витаеше аурата на академична разхвърляност. Един от хората, които правят проучвания за партията, реши тя не защото интелектът й вече функционираше, а защото видя папка на масата, между чаша с чай и чиния с препечени филийки, на която имаше голямо лого на партията и надпис К. Д. Спенс.