Майкъл Добс - Къща от карти

– Рано е да се каже, а, пиленце? Ами и така може. Нали знаеш, много се притеснявах, като отиде там, в Лондон. Такова самотно и враждебно място. Но ако там си намираш твойто си щастие, на мен това ми стига – тя разбърка лъжичка захар в голяма чаша чай. – Може би не е правилно да го казвам, но знаеш татко ти какво мислеше. Нищо не би го направило по-щастлив да можеше да е тук да види как се задомяваш.

– Знам, мамо.

– Има ли си име?

Мати поклати глава.

– Не е това, мамо.

Но майка й разбираше всичко, виждаше го изписано на лицето й, виждаше, че откакто беше пристигнала, мислите на дъщеря й бяха някъде другаде, там, в Лондон. Тя сложи ръка на рамото на Мати.

– Всяко нещо с времето си. Татко ти щеше толкова да се гордее с теб, пиленце.

Щеше ли? Мати се съмняваше. Тя само беше докоснала ръкава на този мъж, но беше прекарала седмиците след това обсебена от него – лежеше будна, скачаше, като звънне телефонът, с надеждата, че е той. Призоваваше мисли, които не би трябвало да има за някого, който е с три години по-възрастен, отколкото баща й би бил, ако беше жив. Не, баща й никога не би разбрал, още по-малкото одобрил. Мати също не разбираше. Затова не каза нищо и се върна към чинията с изстиваща закуска.

Партийните конференции могат да бъдат толкова забавни. Приличат на кукувиче гнездо. Стой и гледай как всеки се опитва да избута останалите.

Опозицията избра новия си лидер малко преди ежегодната конференция на партията през октомври. Процесът по селекцията на новото лице сякаш ги сплоти, даде им нови надежди за възобновление и изкупление, опаковани с яркочервена панделка. Когато партията се събра за конференцията, нямаше и помен от сбирщината, която бе загубила изборите само преди няколко месеца. Те честваха под надслов, който беше колкото прост, толкова и силен: Победа.

Това, което се случи следващата седмица, когато стадото на Колингридж се събра за собствената си конференция, беше в пълен контраст. Конферентният център в Борнмът, на южния бряг на Англия, би следвало да бъде изпълнен с приповдигнато настроение в присъствието на 4000 ентусиазирани поддръжници, но нещо липсваше. Дух. Амбиция. Топки. Голите тухлени стени и мебелировката с хромирано покритие само подсилваха мрачните физиономии на събралите се.

Това поставяше сериозно предизвикателство пред О’Нийл. Като директор на връзките с обществеността, на него се падаше задачата да подготви представянето на конференцията и да повдигне духа; вместо това често го виждаха да разговаря, все по-нервно, с индивиди от медийното меле, като се извиняваше, оправдаваше и обясняваше... и обвиняваше. Ако беше пийнал – конкретно обвиняваше лорд Уилямс. Председателят беше орязал бюджета, беше се забавил с някои решения, беше изпуснал контрола над нещата. Носеха се слухове, че иска конференция-та да мине без много шум, защото се очаква тя да бъде тежко изпитание за министър-председателя. „Партията поставя лидерството на Колингридж под въпрос“ – беше първият репортаж на вестник „Гардиън“ от Борнмът.

В конферентната зала дебатите се движеха по строг предварителен график. Огромен транспарант висеше над платформата – „В търсене на правия път“. Много очи го разчитаха дву-значно. Речите с мъка успяваха да следват заръката от надписа и разсейващо жужене изпълни периферията на залата, което квесторите не успяваха съвсем да потушат. Журналисти и политици се събираха на малки групи в кафенетата и местата за почивка, като споделяха горещи напитки и недоволство. Накъдето и да обърнеха ухо, хората от медиите чуваха критики. Бивши депутати, който наскоро бяха загубили местата си, изразяваха на глас разочарованието си, макар че повечето отказваха да бъдат цитирани от страх да не прецакат шансовете си да получат някое, макар и по-скромно местенце на следващите избори. Обаче председателите на избирателни райони не показваха същата предпазливост. Те не само бяха загубили стола в парламента, но и бяха изправени пред няколко тежки години, в които опозицията ще контролира местните общински съвети, ще номинира кметове и председатели на общинските комисии и като цяло ще разпределя благата в местната власт.

А както един бивш министър-председател беше признал дълбокомислено, има „такива едни събития“, които хвърлят и най-коравите мъже в паника и отчаяние. Едно от най-важните събития за седмицата беше в четвъртък – частични избори за едно предсрочно освободено място. Представителят на район Източен Дорсет сър Антъни Дженкинс беше получил инсулт само четири дни преди общите избори. Бе избран, докато се намираше в интензивното, и бе погребан в деня, в който трябваше да положи клетва. В Източен Дорсет отново предстоеше битка. Мястото, само на няколко мили от събралите се в Борнмът, тогава бе спечелено с 20 000 мнозинство в полза на правителството, така че министър-председателят беше решил новите избори да се проведат по време на конференцията. Някои съветници бяха против, но той се аргументира, че като цяло рискът си заслужава. Публичността от конференцията щеше да даде добър фон за кампанията, а и щеше да има много гласове от симпатия към сър Антъни. („Не и от тези, които познаваха стария мръсник“, промърмори председателят на изборния щаб.) Партийните служители можеха да пропуснат няколко часа от конференцията и да се заемат с така нужната агитация, а когато изпълнят задачата и отново постигнат успех, министър-председателят щеше да се наслади на възможността с огромно задоволство (и бонус публичност) да приветства победилия кандидат по време на собствената си реч на конференцията. Такъв беше планът. Що-годе.