Майкъл Добс - Къща от карти

– А как бихте искали да откриете сметката, сър? – запита мениджърът.

Мъжът отвори кафява чанта от рипсено кадифе и я сложи на бюрото между тях.

– Бих искал да направя начален депозит от петдесет хиляди паунда... в брой.

– Ама, разбира се – каза мениджърът, опитвайки се да сдържи радостта си.

Франсис Ъркарт се облегна в стола и без да сваля очилата си, потърка очи. Очилата бяха стари, поне с цял диоптър по-слаби от контактните лещи, които носеше сега, и очите го боляха. Елементарна маскировка, но достатъчна според него – само някой от най-близките му колеги би го разпознал. Имаше все пак полза от това да бъде най-безличният старши представител на правителството на Нейно Величество.

Докато Ъркарт подписваше с нечетлива драсканица необходимите формуляри, мениджърът приключи с преброяването на парите и започна да попълва вносната бележка. Банките са като водопроводчиците, помисли си Ъркарт: парите в брой и без излишни въпроси.

– Още едно нещо – каза Ъркарт.

– Ама, разбира се.

– Не искам парите да си стоят ей така в текущата сметка. Искам да закупите някои акции от мое име. Може ли да се уреди?

Мениджърът кимаше с наслада. Още комисионни.

– Бих искал да купите двайсет хиляди обикновени акции от „Ринокс кемикъл“ АД. В момента се търгуват малко над двеста и четирийсет пенса на акция, струва ми се.

Мениджърът погледна екрана пред себе си и увери клиента, че закупуването ще бъде извършено до четири часа този следобед, на цена 49 288,40 паунда, включително данъчните удръжки и комисионата на брокера. Ще останат точно 711.60 паунда в новосъздадената сметка. Ъркарт подписа още няколко формуляра с размах и със същия нечетлив подпис.

Мениджърът се усмихна, като плъзна разписката по повърх-ността на бюрото към новия си клиент.

– За нас е голямо удоволствие да работим с вас, г-н Колингридж.

Понеделник, 26 юли – сряда, 28 юли

Край на сесията. Последна седмица преди старта на лятната отпуска. И вълна от горещина. Много депутати вече бяха напуснали Уестминстър, а тези, които оставаха на постовете си, бяха разсеяни и нетърпеливи. Да издържаш на тридесет градуса температура в сграда, в която идеята за климатик представляваше да отвориш прозореца и да си вееш с листове с дневния ред, си беше мъчение. Но това скоро щеше да свърши. Оставаха само още седемдесет и два часа препирни.

Правителството нямаше нищо против това усещане за разсеяност. Протоколът щеше да покаже, че те поне са останали на постовете си, публикуващи лавина от писмени отговори и прессъобщения, докато другите бяха увяхнали отрано. От Министерството на здравеопазването бяха особено благодарни за отклоненото внимание, тъй като един от многото писмени отговори, които издаваха, беше относно отлагането на програмата за разширение на болниците. Благодарение на това, че информацията беше изтекла предварително и вече не беше новина, а сега ставаше и официална, нямаше нужда вече да се крият в сенките всеки път когато някой ги попита.

Министерството трябваше да се занимава и с други въпроси. Списъци на чакащи в болниците. Прессъобщение за епидемия от заушка в Уелс. Рутинно съобщение за трите нови лекарства, за които правителството даваше лиценз за общо ползване, по съвет на главния експерт по медицинските въпроси и Комисията по безопасност на лекарствата. Едно от лекарствата беше „Сайбърнокс“, нов медикамент, разработен от „Ринокс кемикъл“ АД, който се оказа стряскащо ефективен в малки дози за контролирането на нуждата от никотин при специално пристрастени за целта плъхове и кучета. Същите отлични резултати бяха получени и при обстойни тестове с хора и сега цялото население можеше да си го купи по докторско предписание.

Съобщението предизвика порив на активност в „Ринокс кемикъл“. На следващия ден беше свикана пресконференция. Маркетинг директорът задейства предварително планираното разпращане на брошури по пощата до всеки общопрактикуващ лекар в страната, а брокерът на компанията информира стоковата борса за получаването на новия лиценз.

Ефектът беше моментален. Акциите на „Ринокс кемикъл“ АД скочиха от 244 на 295 пенса. Тези 20 000 обикновени акции, закупени преди два дни от брокерите на Обединена банка на Турция, сега имаха стойност 59 000 паунда, плюс-минус някакви дребни монети.

Малко след обяд на следващия ден, мениджърът на банката получи телефонно обаждане с инструкции да продаде акциите и да внесе сумата в сметката на собственика. Гласът от телефона също така обясни, че за съжаление, намеренията му за инвестиция в хотел в Анталия са се провалили и титуляря на сметката се връща в Кения. Дали банката би била така добра да закрие сметката и да очаква посещение за изтегляне на парите по-късно този следобед?