Майкъл Добс - Къща от карти

– Бих бил благодарен да постоим в мълчание на това място, където е бил осъден на смърт Чарлз Първи и ковчегът на Уинстън Чърчил е бил изложен за поклонение.

Ъркарт изви вежда в изненада.

– Г-н Ъркарт, дано не ви се сторя превзет – настоя индиецът. – Връзките на семейството ми с британските институции датират от почти двеста и петдесет години, още от дните на уважаваната Британска източноиндийска компания 14и лорд Робърт Клайв, на когото моите прадеди са били съветници и на когото са заемали солидни суми. Още от онова време, а и досега, семейството ми заема престижни постове в правосъдните и административните клонове на индийското правителство.

Нямаше съмнение в гордостта, която звънтеше в думите на Джабвала, но в тремолото на гласа му и сведения поглед се усещаше тъга.

– Въпреки това от Независимостта насам, г-н Ъркарт, този полуостров, който едно време е бил велик, бавно изпадна отново в тъмни времена. Съвременната династия на Ганди се оказа много по-корумпирана от която и да било друга, на която семейството ми е било в услуга през колониалните времена. Аз съм „Парси“, културно малцинство, което не намира спокойствие в управлението на новия Суверен. Затова се преместих тук. Скъпи ми г-н Ъркарт, дано ми повярвате, като казвам, че повече се чувствам част от тази държава и културата й, отколкото бих могъл в моята съвременна Индия. Всеки ден се будя с благодарност, че мога да се нарека британски гражданин и да образовам децата си в британски университети.

– Това е толкова... трогателно – отговори Ъркарт, на когото изобщо не се нравеше факта, че чужденци заемат места в британски университети, и беше го заявявал открито по време на няколко публични мероприятия.

Той побърза да поведе госта си към стаите за срещи, намиращи се под Голямата зала, обувките им шляпаха по настилката от каменни плочки, докато слънцето се спускаше от древните прозорци и стигаше пода на снопове от светлина.

– А с какво точно се занимавате, г-н Джабвала? – попита Ъркарт колебливо, опасявайки се, че въпросът му ще отприщи още един монолог.

– Аз, сър, съм търговец, не съм образован човек, не като синовете ми. Оставих всякаква надежда за това по време на големия смут, причинен от Движението за независимост на Индия. Затова трябваше да намеря пътя си не с ум, а с усърдие и тежък труд. Щастлив съм да кажа, че постигнах скромен успех.

– Каква търговия?

– Имам няколко бизнес интереса, г-н Ъркарт. Имоти. Търговия на едро. Малко местни финанси. Но аз не съм тесногръд капиталист. Напълно осъзнавам моя дълг към общността. Точно по този въпрос исках да говоря с вас.

Бяха стигнали една от стаите за срещи и по покана на Ъркарт Джабвала седна на един от зелените столове, като с наслада прокара пръсти по позлатения релеф на стилизираната решетка на крепостна порта, която украсяваше кожената облегалка.

– И така, г-н Джабвала, как мога да ви помогна? – започна Ъркарт.

– Но не, скъпи ми г-н Ъркарт, аз съм този, който иска да ви помогне.

Дълбока бразда на озадаченост се настани на челото на Ъркарт.

– Г-н Ъркарт, аз не съм роден в тази държава. Това значи, че се налага и се очаква от мен да работя особено усърдно, за да докажа своята порядъчност и да заслужа уважение в общността. Това и се опитвам да правя. Местният клуб на ротарианците, най-различни благотворителни организации. А както знаете, аз съм най-ентусиазиран поддръжник на министър-председателя.

– Опасявам се, че не го видяхте в най-добрата му светлина този следобед.

– Тогава, предполагам, че той се нуждае от своите приятели и поддръжници повече отвсякога – заяви Джабвала, като тупна с ръка по коженото куфарче, което лежеше на масата пред него.

Браздата проряза челото на Ъркарт още по-дълбоко, докато той се опитваше да разбере значението и посоката на коментарите на госта си.

– Г-н Ъркарт. Вие знаете, че изпитвам огромно възхищение към вас.

– Дааа – каза Ъркарт предпазливо.

– Радвам се, че можах да ви окажа скромна помощ по време на избирателната ви кампания, и ще се радвам, ако мога пак да го направя. За вас, г-н Ъркарт. И за нашия министър-председател!

– Вие желаете... да направите... дарение?

Главата отново се поклащаше наляво-надясно. На Ъркарт това му се стори смущаващо.

– Избирателните кампании сигурно са много скъпо нещо, скъпи ми г-н Ъркарт. Чудех се дали е допустимо да направя малко дарение? Да долея малко в поизпразненото ковчеже?

Когато ставаше дума за дарения от чуждестранни източници, Ъркарт беше много извън зоната си на комфорт. Толкова много пъти такива неща бяха навличали неприятности на политиците, понякога дори затвор.