Майкъл Добс - Къща от карти

За момент това прозвуча добре, но само докато сър Джаспър се надигна отново от мястото си и поиска разрешение за дуплика. Обичайно не би имал процедурно право, но това не бяха обичайни обстоятелства. При вида на размахваните лис-тове хартия из цялата зала председателят на Камарата склони. Старият войник се изпъна в цял ръст, гърбът изправен, мустаците щръкнали, а лицето му зачервено от искрен гняв.

– Моят многоуважаем приятел е този, който пропуска същественото – прогърмя гласът му. – Нима не разбира той, че по-скоро бих живял в съседство с един британски престъпник, отколкото с един руски войник, точно каквато е съдбата, на коя-то неговата политика ни обрича?

Последва врява, която председателят успя да овладее едва след цяла минута. През това време представителят на правителството се обърна и погледна отчаяно към министър-председателя и министъра на отбраната. Те събраха глави и си казаха нещо, после Колингридж кимна кратко на представителя в Камарата. Той бавно се изправи на крака още веднъж.

– Г-н Председател – започна той, но направи пауза, за да прочисти гърлото си, което вече беше пресъхнало. – Г-н Председател, слушахме внимателно с многоуважаемите ми приятели и усещаме настроението в Камарата. Имам позволението на министър-председателя и министъра на отбраната да кажа, че в светлината на представителните изказвания от всички страни днес правителството ще ревизира още веднъж този важен въпрос, за да се прецени...

Кой какво ще преценява, изглежда, нямаше значение за останалите; думите му се загубиха сред множеството победни викове. Той бе вдигнал бялото знаме. Колеги потупваха сър Джаспър по гърба, опозицията ликуваше, парламентарните репортери драскаха в тефтерите си. Сред глъчката и суматохата Хенри Колингридж самотно седеше, нещастен и смален, взиращ се в чорапите си.

– Бих казал, че ги направиха на кайма. И ги препекоха така, че да хрускат – обяви репортерът на „Прес Асошиейшън“ Мани Гудчайлд, докато Мати си проправяше път през блъскащата се тълпа в кулоарите пред заседателната зала.

Тя не се спря. Във всеки ъгъл някой спореше с някого: опозицията злорадстваше, като си приписваше победата, а поддръж-ниците на правителството с доста по-малка увереност се опитваха да припишат победата на здравия разум. Но никой не се съмняваше, че са станали свидетели как хвърлят министър-председателя на скарата.

Мати търсеше източника си. Над мелето видя високата фигура на Ъркарт да се движи с каменно лице, избягвайки въпросите на няколко разпенени редови членове на партията. Той изчезна през удобно появила се на пътя му странична врата. Мати се втурна след него. Видя го да изкачва по две стъпала наведнъж мраморното стълбище, което водеше към горните балкони.

– Г-н Ъркарт – провикна се задъхано след него. – Моля! Имам нужда да чуя гледната ви точка.

– Не знам дали имам такава днес, г-це Сторин – отвърна през рамо Ъркарт, без да спира.

– Е, хайде да не почваме пак играта „Камшика отказа да подкрепи министър-председателя“?

Ъркарт спря рязко, обърна се и застана лице в лице с тежко дишащата Мати. Очите му горяха ярко, нямаше хумор в тях.

– Да, Мати, предполагам, имаш право да очакваш нещо от мен. Ти какво мислиш?

– Опечен на чеверме. Това е официалната гледна точка. Ако преди ходилата на Колингридж бяха в огъня, сега и по-чувствителните части на анатомията му се пекат.

– Да, може и така да се каже. Не е необичайно за един министър-председател да смени ризата, разбира се. Но да му я свалят от гърба, и то пред очите на толкова много хора...

Мати напразно чакаше Ъркарт да довърши. Той нямаше да осъди своя министър-председател, не и открито, тук, на стълбите. Но ако липсваше присъда, липсваше и опит за оправдаване.

– Но вече за втори път изтича информация само в близките седмици. Откъде идва това?

Той се взря в нея с ястребовия си поглед, който тя намираше за привлекателен и съвсем леко плашещ.

– Като Камшик аз отговарям само за дисциплината на редовите членове на партията. Едва ли очакваш да се правя на възпитател и с колегите си от Кабинета.

– Значи идва от Кабинета? – устните й потрепнаха, тя ахна.

– Така ли съм казал? – веждата на Ъркарт се повдигна.

– Но кой? И защо?

Той се приближи.

– Мислиш си, че виждаш право през мен, така ли, г-це Мати Сторин?

Сега й се присмиваше и беше толкова близо, че тя усещаше топлината на тялото му.

– В отговор на въпроса ти, просто не знам – продължи той. – Но без съмнение министър-председателят ще поиска от мен да разбера.