Майкъл Добс - Къща от карти

– Мисля, че той ни занася. Опитва се да се измъкне!

Лидерът размаха листа с дневния ред, както направиха и всичките му колеги. Изглеждаха като платната на древни галео-ни, плаващи към битката.

Болката от хилядите сблъсъци в Камарата се надигна в Колингридж. Не беше подготвен за това. Не можеше да се накара да признае истината, не можеше да излъже Камарата, но не можа и да намери думите, които да са на този тесен ръб между честността и преднамерената заблуда. Докато наблюдаваше самодоволните лица наоколо и слушаше подигравките, идващи от тях, си спомни колко много лъжи бяха изрекли по негов адрес, каква жестокост бяха показали и колко сълзи бяха причинили на съпругата му. Като се взираше в разкривените лица само на метри пред него, търпението му се изпари. Трябваше да прекрати всичко това и вече не му пукаше как. Вдигна безпомощно ръце във въздуха.

– Не съм длъжен да търпя такива коментари от една глутница кучета – изръмжа той и седна. Като ранена мечка, която напуска цирковата арена.

Дори преди виковете на триумф и ярост да прозвучат от страната на опозицията, Кендрик стана на крака.

– Процедурен въпрос, г-н Председател. Такива забележки от страна на премиера са абсолютен срам. Зададох съвсем ясен въпрос – защо се отмята от обещанията си преди изборите, а в отговор получавам обиди и шикалкавене. Макар че разбирам неохотата на министър-председателя да си признае, че е извър-шил гигантска и срамна измама спрямо електората, няма ли да направите нещо, за да защитите правата на представителите в Камарата и да получим конкретен отговор на един конкретен въпрос? Може да съм нов, но със сигурност има нещо в Постановлението от 68-а, което да е приложимо в такива случаи.

Вълна на одобрение се надигна от скамейките на опозиция-та, докато председателят се мъчеше да надвика множеството.

– Уважаемият депутат може и да е нов, но явно вече е развил усет за парламентарните процедури, затова би следвало да е наясно, че не отговарям за съдържанието и тона на отговорите на министър-председателя, както и за въпросите, които му се задават. Следваща точка от дневния ред!

Докато председателят на Камарата се опитваше да придвижи нещата напред, Колингридж, почервенял, закрачи гневно към изхода на залата, като направи жест към Камшика да го последва. „Страхливец“ – предизвикателната подигравка, която не би трябвало да има място в един парламент, ехтеше в залата на изпроводяк. Скамейките на правителството тънеха в тишина и объркване.

– Откъде, за Бога, знае? Как е разбрало копеленцето?

Вратата едва се бе затръшнала в офиса на министър-председателя, който се намираше малко зад залата на Камарата, когато тирадата започна. Обичайният уверен и вежлив фасон на първия министър на Нейно Величество беше захвърлен и отдолу се показа едно диво зверче от Уоруикшир.

– Няма да стане така, Франсис. Просто така не става, казвам ти. Вчера получаваме доклада на финансовия министър, обсъждаме го в комисия, днес за пръв път Кабинетът го разглежда в пълен състав и до следобед вече всяко сополиво лайно от опозицията знае за него. Не повече от двайсетина министри знаеха; само шепа държавни служители имаха достъп до тая информация. От кого е изтекла, Франсис? Кой ни издъни? Ти си Камшика. Искам да намериш копелето и искам да го провесим за топките от часовниковата кула!

Ъркарт с облекчение си пое дъх. Преди премиерът да избухне, не беше наясно дали пръстът няма да посочи него като виновен. Той се усмихна, но само вътрешно.

– Струва ми се невероятно, Хенри, че един от колегите ни в Кабинета би искал нарочно да изтече такава информация – той започна сякаш се подразбираше, че не е бил някой от държавните служители, като по този начин затягаше кръга на подозрението около всеки един от колегите си в Кабинета.

– Който и да е отговорен, той ме унизи. Искам го вън от играта, Франсис. Искам... и настоявам да намериш този червей. И после искам да стане храна за гаргите.

– Хенри, като приятел...?

– Разбира се, казвай!

– Страхувам се, че има твърде много препирни между колегите ни от изборите насам. Твърде много хора искат нечий чужд пост.

– Всички искат моя пост, това ми е ясно, но кой може същевременно да е такъв кретен, да е толкова пресметлив и да е готов на такава издънка, че нарочно да остави нещо такова да изтече?

– Не мога да кажа... – малка премерена пауза – със сигурност.

Колингридж усети интонацията.

– За Бога, дай ми поне някое логично предположение?