Майкъл Добс - Къща от карти

О’Нийл пресуши чашата си с юнашко движение на китката. Любопитството на Кендрик надделя над предпазливостта му и той поръча по още едно.

– Щом питаш, Стийв, между нас казано, като стари приятели, нашият древен и значително надценен председател е решил да се оттеглим зад барикадите. Точно когато трябва да влезем в бой.

– А, дали чувам виковете на един разочарован директор „Връзки с обществеността“, на когото са му казали да свие платната за известно време?

О’Нийл с раздразнение трясна чашата си на плота.

– Не бива да ти казвам това, предполагам, но така или иначе ще разбереш съвсем скоро. Знаеш програмата за разширение на болниците, която обещахме преди изборите, дето държавата дава толкова пари, колкото се съберат на местно ниво? Страхотна идея. И ние имахме прекрасна промоционална кампания, готова за лятото, докато вие се разхождате по хавлии някъде по бреговете на Куба или където там ходите.

– Но?

– Няма да стане. Всичко бях нагласил, Стийв, готово за старт. И докато си сложите кофичките и лопатките в багажа, като се прибирате през октомври, щях да съм спечелил сърцата и умовете на избирателите във всяко кътче на страната. Кампанията беше изцяло планирана. Реклама, десет милиона брошури директно в пощенските кутии на хората. „Връщаме здравето в болниците.“ Обаче... Дъртото копеле дръпна шалтера. Просто ей така.

– Защо? – попита Кендрик със загрижен тон. – Проблеми с парите след изборите?

– Ей това е най-тъпото, Стийв. Парите са в бюджета и брошурите вече са отпечатани, обаче не ни оставят да ги разпратим. Председателят се върна от Даунинг Стрийт № 10 тази сутрин и каза, че цялото нещо се отлага. Изпуснаха си нервите, това е. После има наглостта да ме пита дали скапаните брошурки ще са актуални и догодина. Пълна аматьорщина!

Отпи още една голяма глътка водка и заби поглед в дъното на чашата. О’Нийл се молеше да е спазил инструкциите на Ъркарт – да не показва твърде много нелоялност, просто малко професионално честолюбие и лека недискретност, провокирана от алкохола. Още се чудеше. Нямаше представа защо Ъркарт го накара да забърка напълно измислена история за някаква несъществуваща кампания, за която да пусне мухата в бара, но ако това се искаше, за да вкарат Уилямс в лайната, нямаше нищо против. Като разклати резена лимон в чашата си, видя как Кендрик го гледа дълго и замислено.

– Какво се случва, Родж?

– Де да знаех, мой човек. Пълна скапана мистерия. Тотална шибана бъркотия.

Четвъртък, 1 юли

Залата на Долната камара на общините е построена сравнително скоро, ремонтирана след войната, след като една от бомбите на „Луфтвафе“ пропуска доковете и вместо това небрежно удря директно майката на всички парламенти. Въпреки сравнителната си младост, залата излъчва атмосфера на вековна история. Ако седиш тихо в някой от ъглите в празната зала, на някоя от тесните зелени скамейки, съвремието отстъпва пред духовете на Чатам, Уолпоул, Фокс и Дизраели, които отново започват да се разхождат наоколо.

Мястото предлага по-скоро традиция, а не удобство. Има седящи места само за около четиристотин от всичките шестстотин и петдесет депутати, които няма как да слушат от вградените в гърбовете на седалките високоговорители, без да се отпуснат на една страна, като по този начин изглеждат все едно спят дълбоко. Което понякога си е точно така.

Дизайнът имитира стария параклис „Сейнт Стивън“, където ранните парламентаристи са седяли като момчешки хор, на пейки, подредени в редици една срещу друга, но в съвременната подредба божественото беше малко. Членовете седят един срещу друг в конфронтация, като антагонисти. Разделят ги две червени линии на килима, на разстояние една от друга колкото дължините на два меча, но това е подвеждащо, защото най-пряката опасност никога не е по-далеч от един кинжал разстояние и идва от пейката зад теб.

Почти всички министър-председатели в крайна сметка биват посичани, накълцвани и изхвърляни окървавени от поста си. Повече от половината от членовете на парламентарната група на правителството обикновено са на мнение, че могат да се справят с тази работа много по-добре. Тези, който са загубили по-висш пост или никога не им е предлаган такъв, седят зад лидерите си и само изчисляват разстоянието до тила им. Напрежението е безмилостно. Всяка седмица министър-председателят е призоваван да отговаря на въпроси по време на парламентарния контрол. Традиция, която се спазва само поради факта, че е напълно излишна. По принцип би следвало тази процедура да дава на депутатите възможност да поискат информация от лидера на правителството на Нейно Величество, но на практика това е упражнение по оцеляване, което има повече общо с римската арена на Нерон и Клавдий, отколкото с идеалите на парламентарната демокрация. С въпросите си членовете на опозицията обикновено дори не си правят труда да се преструват , че търсят информация: тяхната цел е само да критикуват, да нанесат вреда. Дали това жалко подобие на министър-председател би било така добро да иде на майната си? Общо взето, думи в този дух. От своя страна отговорите също рядко имат за цел да дадат информация, вместо това се използват, за да се отвърне на удара, да се причинят болка и унижение. А министър-председателите винаги имат последната дума. Това им дава преимущество в битката, като гладиатор, на когото се полага последният удар. Затова се очаква от министър-председателя да спечели. Горко на този, който не успее. Стресът и страхът не се крият много дълбоко под уверената усмивка. Макмилан така беше се разболял от стрес, Уилсън беше загубил съня си, а Тачър изпускаше нервите си. А Хенри Колингридж не беше дори близо до техните стандарти.