Майкъл Добс - Къща от карти

– Помогни ми, Франсис.

– Затова те поканих, Роджър.

Другият мъж се разплака. Сълзите се стичаха по лицето му.

– Няма да ги оставя да изместят добър кадър като теб, Роджър – тонът му беше като на свещеник, четящ псалм. – Всяко пени, което си изхарчил, е легитимен разход. Това ще кажа на агенцията. Ще ги посъветвам да продължат с тази уговорка, но да я пазят в тайна, за да се избегне ненужната ревност от страна на тези в партията, които искат да резнат бюджета за реклама. Но има и още. Ще се уверим, че министър-председателят е напълно информиран за добрата работа, която вършиш. И ще го посъветвам да не сваля гарда, да продължи с кампанията с пълни сили и че това ще му помогне да премине през трудните месеци, които ни очакват. Бюджетът ти ще оцелее. А също така и ти самият, Роджър.

– Франсис, знаеш колко благодарен... – промърмори О’Нийл.

– Но има нещо, което ми трябва в замяна, Роджър.

– Всичко.

– Ако ще ти пазя гърба, имам нужда да знам всичко, което става в щаба на партията.

– Разбира се.

– И по-специално какви ги върши председателят. Той е много амбициозен и опасен човек, играе си неговата игра, а проповядва лоялност към министър-председателя. Трябва да си моите очи и уши, Роджър, и трябва да ми кажеш веднага, ако разбереш нещо за плановете на председателя. Твоето бъдеще може да зависи от това.

О’Нийл избърса очите си, издуха носа си, кърпичката му беше отвратително мръсна.

– Ти и аз, Роджър, трябва да работим заедно над това. Ще трябва да помогнеш да удържим партията през трудните времена пред нас. Като Хораций 12на моста.

– Франсис, не знам как да ти се отблагодаря.

– Ще го направиш, Роджър, ще го направиш.

Затръшна се врата. Мортима се беше върнала. Тя се изкачи бързо по стълбите, търсейки го във всяка стая, но го намери на терасата на покрива, загледан в лондонската нощ към кулата „Виктория“, която се издигаше в блясъка на прожекторите в южния край на сградата на Парламента. Държавният флаг се полюшваше от леките въздушни течения, издигащи се от горещите улици. Сградата изглеждаше като изваяна от восък. Ъркарт пушеше, рядка гледка.

– Франсис, добре ли си?

Той се обърна стреснато, сякаш се изненадваше да я види, после върна търсещ поглед през покривите на Уестминстър към кулата „Виктория“.

– Като се обади да кажеш, че нещо се е случило, помислих, че може да си болен. Изплаши ме и...

– Там, в кулата, пазят смъртната присъда на Чарлз Първи. И Хартата за правата. Наредби на парламента от преди повече от петстотин години.

Говореше сякаш не беше я чул и не беше забелязал притесненеието й.

– Все пак нещо се е случило – тя се приближи, взе ръката му.

Очите му сякаш бяха приковани от видение или в очакване на нещо, което само той виждаше някъде далеч в нощта.

– Ако се заслушаш, Мортима, може да чуеш виковете на тълпите пред портите.

– Ти чуваш ли ги?

– Да.

– Франсис? – гласът й потрепери от загриженост.

Чак тогава той се обърна към нея. Стисна ръката й.

– Много мило от твоя страна, че се върна толкова бързо. Съжалявам, че те разтревожих. Не, не съм болен, добре съм. Всъщност не съм се чувствал така добре от много време насам.

– Не разбирам. Беше толкова разочарован, че не те повишиха.

– Нищо не е вечно. Дори великите империи, още по-малко слабите премиери.

Гласът му беше пропит от презрение. Подаде й цигарата си; тя си дръпна дълбоко от силния тютюн.

– Ще ти трябват помощници – прошепна тя, като му върна цигарата.

– Мисля, че намерих една.

– Младата журналистка, за която спомена?

– Вероятно.

Известно време тя не отговори. Стояха в тъмнината, споделяха нощта, приглушените шумове на живота, който течеше под тях, усещането за конспирация.

– Ще бъде ли лоялна към теб?

– Лоялност при журналистите?

– Трябва да я вържеш с нещо, Франсис.

Той я погледна остро, отвърна й с тънка усмивка, която изчезна бързо. Нямаше хумор в думите му.

– Тя е твърде, твърде млада, Мортима.

– Твърде млада? Твърде красива? Твърде интелигентна? Твърде амбициозна? Не мисля, Франсис. Не и за мъж като теб.

Усмивката му се върна, този път топла.

– За пореден път съм ти задължен.

Тя беше с дванайсет години по-млада от него, все още пълна с енергия, и носеше с елегантност няколкото допълнителни килограма, които годините натрупаха по нея. Тя беше най-близкият му приятел, единственият човек, когото той допусна да рови дълбоко в него и на когото можеше да разчита безусловно. Всеки от тях имаше собствен живот, разбира се, той в Уестминстър, а тя... Ами тя обичаше Вагнер. На него не му беше особено любим. Понякога тя изчезваше с дни, пътуваше в чужбина с някакви компании, за да споделят изживяването от цикъла „Пръстенът на Нибелунга“ например. Той никога не се беше съмнявал в нейната преданост, нито тя в неговата.