Майкъл Добс - Къща от карти

Денят след изпълнението на О’Нийл в бара за „външни лица“ не вървеше гладко за министър-председателя. Прессекретарят на Даунинг Стрийт беше повален от шарка, която беше прихванал от децата си, затова обичайният пресбрифинг не мина добре и още по-неприятно за нетърпеливия Колингридж – проведе се със закъснение. Забави се и с Кабинета, който се бе събрал, както винаги в десет сутринта, но срещата се проточи, защото финансовият министър се опитваше да обясни, без открито обвинение към Колингридж, че намаленото мнозинство на правителството се отразява зле на финансовите пазари, което прави невъзможно да се имплементира програмата за разширение на болниците през тази финансова година – нещо, което бяха обещавали така ентусиазирано по време на избирателната си кампания. Министър-председателят трябваше да държи под контрол дискусията, но тя продължи в празни приказки и накрая завърши с това, че всички се чувстваха неловко.

– Жалко, че г-н Финансовият министър не ни предупреди малко по-отрано, вместо да ни остави да търчим и да даваме празни обещания – изкоментира министърът на образованието, като бълваше огън и жупел.

Финансовият министър промърмори, че не е виновен той, че резултатите от изборите са по-лоши дори от очакванията на циниците от Борсата – коментар, за който веднага съжали. Колингридж се опита да ги накара да работят заедно и нареди на министъра на здравеопазването да подготви подходящо обяснение за промяната в плановете. Реши се, разбира се, да обявят промяната след две седмици, малко преди парламентът да избяга в летен отпуск.

– Да се надяваме – каза седемдесетгодишният Лорд Канцлер, – че дотогава умовете ще са заети с летни щуротии.

И така, срещата с Кабинета продължи двадесет и пет минути повече, което значеше, че брифингът на министър-председателя преди парламентарния контрол също закъсня, а и той вече беше в толкова лошо настроение, че почти не чу какво му говорят. Когато прекрачи прага на претъпканата зала малко преди уговорения час за въпроси, не беше нито толкова добре подкован, нито толкова във форма, колкото обикновено.

Това сякаш нямаше чак такова значение, докато Колингридж отиграваше въпросите на опозицията и приемаше хвалебствията на собствената си партия с адекватна лекота, макар и без вдъхновение. Работа като работа. Отговорен за спазване на процедурата, председателят на Камарата, погледна часовника и реши, че в оставащата малко повече от минута има време за последен въпрос, преди да приключат. Следващият въпрос от дневния ред идваше от един от новите членове; подходящ момент, помисли си той, да даде думата на новото попълнение.

– Стивън Кендрик – призова той в залата.

– Номер шест, сър.

Кендрик се надигна от мястото си, за да посочи въпроса от дневния ред, който стоеше срещу неговото име.

– Искам да помоля министър-председателя да ни даде списък с официалните си занимания за деня.

Това беше кух въпрос, идентичен с въпроси едно, две и четири преди това.

Колингридж се надигна с досада и погледна червената папка на катедрата пред него. Зачете с монотонен глас. Всички вече бяха чули отговора.

– Припомням на уважаемия депутат отговорите, които дадох преди малко на въпроси едно, две и четири.

В предишните си отговори беше казал само, че ще прекара деня си в срещи с колеги министри и че ще бъде домакин на вечеря с белгийския министър-председател, който беше на посещение в страната; нищо интересно в заниманията на премиера, но това не беше целта на въпроса. Гладиаторските любезности бяха приключили и битката тепърва започваше. Кендрик се изправи на крака от скамейките на опозицията.

Стийв Кендрик беше хазартен тип, беше постигнал професионален успех в индустрия, която награждаваше крайната дързост и огромните топки. Никой не беше по-изненадан от него самия, освен може би бившата му съпруга, че беше рис-кувал служебната кредитна карта и спортната кола, за да се бори за скромно място в парламента. Не че очакваше или дори искаше да спечели – все пак всички очакваха от правителството доста голямо мнозинство, но кампанията щеше да популяризира името му и да му донесе социални и професионални ползи. Беше прекарал няколко седмици по кориците на платени търговски списания. „Мъжът със социално съзнание“ – това винаги звучеше добре в една толкова агресивна и комерсиална индустрия.

Новината, че има мнозинство от седемдесет и шест след три преброявания, беше неприятен шок. Това означаваше сериозно намален доход, както и че скърцащият му личен живот щеше да бъде поставен под пряко наблюдение, а и без това най-вероятно системата щеше да го изплюе на следващите избори. Така че за какво да внимава? Нямаше какво да губи освен анонимността си.