Майкъл Добс - Къща от карти

– Официално или не?

– Мисля, че вече казах достатъчно – каза той и продължи нагоре по стълбите.

Но Мати не се отказваше така лесно.

– Впечатляващо. Благодаря. Няма да ви цитирам, разбира се.

– Но аз нищо не съм казал.

– Министър-председателят ще задейства разследване кой от членовете на собствения му Кабинет е отговорен за изтичането на неудобна информация.

Той спря още веднъж и се обърна.

– О, Мати, не бих могъл да коментирам. Но ти си много по-чувствителна от повечето ти слабоумни колеги. Струва ми се, че твоята собствена логика, а не моите думи те доведоха до тези заключения.

– Не бих искала да ви вкарам в беля.

– Но, Мати, мисля, че точно това би искала да направиш.

Той си играеше с нея, почти флиртуваше. Тя се вгледа в него, гласът й беше малко по-силен от шепот.

– Вие разбирате от това много повече от мен. Но ще видите, че съм добър ученик.

Не беше съвсем сигурна защо го каза. Би трябвало да се изчерви, но не се случи. Би трябвало той да отклони намека, но той го задържа, вкуси го с очи.

Изведнъж тя се вкопчи в ръкава му.

– Ако ще сме непослушни заедно, трябва да се научим да си имаме доверие, така че нека съм сигурна, че едно нещо ми е напълно ясно. Не отричате, че министър-председателят ще поиска вътрешно разследване на поведението на членовете на Кабинета. И като не отричате, значи потвърждавате.

Беше негов ред да заговори тихо.

– Може и да си права, Мати. Не бих могъл да коментирам.

– Това е статията, която ще напиша. Ако греша, моля ви, спрете ме сега.

Тя стискаше ръкава му все по-силно. Ръката му беше върху нейната.

– Да те спра, Мати? Ние тъкмо започваме.

Живот в непрестанни дългове, ядене на индийска кухня и в компанията на английски момчета едва ли може да бъде приятен задълго на един мъж. Но от тези трите бих препоръчал дълговете.

Непослушен. Такъв ли ставаше в момента? Най-вероятно да, реши Ъркарт, като продължи да се изкачва по стълбите. Облегна се на стената и се разсмя с глас за огромно смайване на двама негови колеги, който притичаха покрай него, клатейки глави. В крайна сметка се озова на балкона за „външни лица“, където посетителите се сгъчкваха на редиците тесни пейки, за да наблюдават работата на Камарата в залата под тях. Той срещна погледа на дребен на ръст и безупречно облечен индийски джентълмен, на когото беше издействал място на балкона, и му помаха. Мъжът с мъка се измъкна от претъпканите пейки, провирайки се между коленете на хората и предните седалки, като любезно се извиняваше, докато накрая се озова пред своя домакин. Ъркарт безмълвно го поведе към малък вестибюл зад балкона.

– Г-н Ъркарт, сър, за мен това бяха най-вълнуващите и поучителни деветдесет минути. Дълбоко съм ви задължен, че ми съдействахте да получа толкова удобно място.

Мъжът говореше с тежкия акцент на хората от полуострова, а главата му се клатеше наляво-надясно, по типичния индийски маниер. Ъркарт знаеше, че това са празни приказки, че дори за толкова дребен човек като Фърдос Джабвала местата са страшно неудобни, но кимна в знак на признателност. Размениха си още любезности, докато Джабвала бързаше да вземе куфарчето си от черна кожа от гишето на охраната. Когато пристигна, категорично беше отказал да го остави на охраната, но му бяха казали, че иначе няма да му позволят да се качи на балкона.

– Толкова се радвам, че ние, британците, все още можем спокойно да поверим вещите си на обикновения чиновник – заяви той сериозно, като успокоено потупваше куфарчето си.

– Така е – отговори Ъркарт, който нямаше доверие нито на обикновения чиновник, нито на Джабвала.

Но все пак той беше от неговия избирателен район и явно притежаваше и ръководеше най-различни и процъфтяващи местни бизнес инициативи. Беше дарил 500 паунда за разходите по кампанията на Ъркарт, като беше поискал само лична среща в Камарата на общините.

– Не в избирателния район – беше обяснил по телефона на секретарката на Ъркарт. – Въпросът е от национално, а не местно естество.

Петстотин паунда за чаша чай изглеждаше добра сделка. Докато развеждаше госта си, Ъркарт му показа някои от забележителностите: мозайките от Огъстъс Пюджин в централния коридор, фреските в параклиса „Сейнт Стивън“, дъбовите сводове на тавана на Зала „Уестминстър“, който се издигаше толкова високо в тъмното, че почти се губеше от погледа. Гредите бяха на хиляда години, най-древната част от двореца. Точно тук Джабвала поиска да спрат за малко.