Майкъл Добс - Къща от карти

– Най-добре го копирай сам. Няма да е хубаво някой друг да вижда този лист тук тази вечер.

Колингридж се усмихна, опитвайки се да върне на Ъркарт чувството, че е част от най-тесния кръг на властта, чувство, което постоянно витаеше над Даунинг Стрийт.

– Във всеки случай, мисля, че е време да се прибирам. Би Би Си ще ме искат свеж и усмихнат само след четири часа, така че мисля да изчакам останалите резултати на Даунинг Стрийт.

Обърна се към Уилямс.

– Между другото, какво прогнозира проклетият компютър към момента?

– Закрепи се на двайсет и четири през последния половин час. Мисля, че ще е това.

Нямаше победоносен тон в гласа му. Председателствал бе при най-лошия изборен резултат за партията от две десетилетия насам.

– Както и да е, Теди. Мнозинството си е мнозинство. И Камшика ще има какво прави, вместо да седи без работа при мнозинство от над сто. А, Франсис?

С тези последни думи, той излезе от стаята, оставяйки Ъркарт да стиска плика си с жалък вид.

Минути след като министър-председателят си тръгна, тълпите вътре и отвън започнаха видимо да се топят. Ъркарт все още се чувстваше посинен и не беше в настроение нито да празнува, нито да успокоява, затова слезе на първия етаж, където знаеше, че се намират копирните машини. Само че стая 132А не беше точно офис, а по-скоро малък килер без прозорци, дълъг около 2 метра, и там се държаха канцеларските материали и се копираха конфиденциалните документи. Ъркарт отвори вратата и миризмата го удари, преди да е успял да светне лампите. До тесните метални стелажи, сгърчен на пода, лежеше Чарлз Колингридж. Беше повръщал, докато спи. Нямаше чаша или бутилка около него, но миризмата на уиски тежеше във въздуха. Чарли, изглежда, беше допълзял до възможно най-скритото място, където да припадне, далеч от погледите на другите.

Ъркарт извади носна кърпа и я сложи пред лицето си, за да пребори вонята. Прекрачи тялото и го обърна по гръб. Разтър-си раменете му само за да прекъсне неспокойното му дишане за момент. По-грубото разтърсване също не помогна и лекият шамар през лицето не постигна по-различен резултат.

Той погледна с отвращение жалката картина пред себе си. Изведнъж тялото на Ъркарт се напрегна, презрението му се смеси с унижението, което изтърпя от министър-председателя. А тук очевидно му се представяше възможност да си върне за обидата. Той сграбчи реверите на сакото на Чарли, изправи го, замахна с ръка, готов да удари, да шибне с опакото на ръката си през лицето този жалък нещастник, да освободи цялото унижение и гнева към фамилията Колингридж. Ъркарт трепереше, застинал в тази поза.

Тогава един плик изпадна от джоба на сакото на Чарли – изглеждаше като неплатена сметка за ток, последно предупреждение, покрито с червена щампа. Изведнъж Ъркарт осъзна, че има друг начин да изравни везните на правдата, да ги наклони отново в своя полза. В крайна сметка не удари Чарли, но не защото внезапно се разчувства или защото Чарли беше напълно невинен и не му бе причинил нищо лошо, освен вонята наоколо. Ъркарт знаеше, че може да нарани Хенри Колингридж, като причини болка на брат му, нямаше съмнение в това, но то нямаше да го нарани достатъчно, нямаше да остави следа. Така или иначе не беше това начинът, не беше мястото в този смрадлив склад, не беше и моментът. Франсис Ъркарт можеше повече, много повече. Повече от всички тях.

Той пусна спящото безжизнено тяло на Чарлз Колингридж обратно на пода, оправи реверите му, остави го да си почива.

– Ти и аз, Чарли, ще си станем много близки. Страшни прия-тели. Не точно сега, разбира се. След като се измиеш малко, а?

Той се обърна към копирната машина, извади писмото от джоба си и го копира веднъж, след което взе сметката за ток на Чарли и копира и нея. После остави пияното тяло на новия си приятел да поспи.

8 Херман Гьоринг (1893–1946) – един от лидерите на Нацистката партия.

Май генерал Клаузевиц преди много време беше казал, че войната е продължение на политиката с други средства? Бъркал е, разбира се, безумно е бъркал. Политика? Война? Както скъпата ми съпруга Мортима постоянно ми напомня – няма разлика.

Неделя, 13 юни

Служебната кола на Ъркарт зави от Уайтуол по Даунинг Стрийт, където беше посрещната от сухия поздрав на полицай и от стотина проблясващи светкавици на фотоапарати. Беше неделя, малко преди четири следобед. Беше оставил Мортима в дома им в Пимлико 9с осем госта, повече от обичайното за неделя, но на този ден беше годишнината от смъртта на баща му и той по навик го запълваше с неща, които да го разсейват. Много мъже и няколко жени от пресата се бяха скупчили зад бариерата в далечния край на улицата с най-известната входна врата в света, която стоеше широко отворена, когато колата се приближи – като политическа черна дупка, често си мислеше Ъркарт, в която новите министър-председатели потъваха и рядко, ако се появяваха отново, ако изобщо се появяваха, без да са обградени от защитна кохорта от държавни служители, и то само след като живецът им беше изпит.