Майкъл Добс - Къща от карти

– Прекарвам половината от времето си, като проливам кръв, това ми е работата – отговори министър-председателят умоляващо. – Не ме карай да пролея кръвта на собствения си брат, моля те.

Министър-председателят се беше зарекъл, че ще говори с Чарли да следи поведението си, или по-скоро, че той самият ще следи поведението на Чарли, но разбира се, така и не му остана време, не и да бъде бавачка. Освен това знаеше, че Чарли би обещал всичко, но после все се оказваше неспособен да го изпъл-ни. Хенри не четеше морал и не се ядосваше: той знаеше, че винаги останалите членове на семейството страдат най-много от напрежението в политиката. Вината беше отчасти негова. Уилямс също разбираше това, не беше ли минал самият той през три брака, откакто за пръв път пристигна в Уестминстър преди почти четиридесет години? Винаги имаше цивилни жертви: политиката оставяше следа от болка и измъчени семейства след себе си. Уилямс гледаше как Чарли излиза с препъване от стаята и го обзе пристъп на тъга, който бързо потисна. Емоцията не е основата, върху която се крепи една партия.

Майкъл Самюъл, министър на околната среда и един от най-младите и фотогенични членове на Кабинета, дойде да поздрави стария държавник. Беше достатъчно млад, за да бъде син на председателя, и беше нещо като негово протеже: дължеше първата си стъпка по хлъзгавата стълбица на министерските постове на Уилямс. Тогава като млад депутат и по препоръка на Уилямс той бе назначен за личен парламентарен секретар на един министър. Това беше една от най-мизерните длъжности в парламента, неплатена работа като слуга на старши министър: да търчи, да мъкне и да го прави без оплаквания и въпроси – все качества, които имат за цел да впечатлят премиера при избора на кандидати за повишение. С помощта на Уилямс, Самюъл направи впечатляващо изкачване в министерските редици и така двамата мъже останаха добри приятели.

– Проблеми, Теди? – запита Самюъл.

– Един министър-председател може да избира приятелите си и членовете на Кабинета си – въздъхна старият мъж – но не и роднините си.

– Не повече, отколкото ние можем да избираме с кого си лягаме.

Самюъл кимна към вратата. Ъркарт току-що бе влязъл заедно с жена си, след като беше пристигнал с кола от избирателния си район. Погледът на Самюъл беше студен. Той не харесваше Ъркарт, който не подкрепи повишението му в Кабинета и който на няколко пъти бе чут да описва Самюъл като „съвременен Дизраели, твърде привлекателен и твърде остроумен, за да се получи нещо от него“.

Традиционният и все още върлуващ антисемитизъм на моменти прозираше, но Уилямс бе дал добър съвет на блестящия млад юрист. „Франсис е прав – казваше му той. – Не бъди твърде интелектуален, не бива да изглеждаш и твърде успял. Не бъди твърде либерален по социални въпроси или твърде непреклонен по финансовите.“

– Тоест да спра да съм евреин.

– И, за Бога, пази си гърба.

– Не се тревожи, ние правим това от две хиляди години.

Сега Самюъл гледаше без ентусиазъм как множеството изтиква Ъркарт и съпругата му в тяхна посока.

– Добър вечер, Франсис. Здравей, Мортима. – Самюъл се насили да се усмихне. – Поздравления. Мнозинство от седемнайсет хиляди. Знам поне шестстотин представители, които много ще ти завиждат утре сутринта за такава победа.

– Майкъл! Ами и аз се радвам, че успя да хипнотизираш избирателките от Сърбитън още веднъж. Само ако можеше и мъжете им да накараш да гласуват за теб, и ти също щеше да имаш мнозинство като моето.

И двамата се засмяха леко на закачката, свикнали да крият факта, че не им е приятна компанията на другия, но скоро нямаха какво да си кажат повече и се чудеха как да се измъкнат от разговора по подходящ начин.

Спаси ги Уилямс, който точно беше оставил телефона.

– Дано не ви прекъсвам, но Хенри ще е тук след минути.

– Ще сляза с теб – веднага изяви желание Ъркарт.

– А ти, Майкъл? – попита Уилямс.

– Аз ще почакам тук. Ще стане меле, като пристигне. Не искам някой да ме стъпче изотзад.

Ъркарт се зачуди дали коментарът на Самюъл не беше насочен към него, но реши да не му обръща внимание и придружи Уилямс надолу по стълбите, които бяха претъпкани с развъл-нувани служители. Мълвата за пристигането на министър-председателя се беше разнесла и появата на председателя на партията и Камшика на улицата наелектризира тълпата. Чуха се организираните приветствени възгласи, когато бронираният черен „Даймлер“ с батальон ескортиращи описа дъга по площада и се появи зад църквата „Сейнт Джон“, за да бъде посрещнат от светлината на телевизионните прожектори и хиляда бляскащи светкавици, докато фотографи – професионалисти и любители, се опитваха да запечатат момента.