Майкъл Добс - Къща от карти

Когато колата спря, Колингридж излезе от задната врата и се обърна да помаха на тълпата и на камерите. Ъркарт се юрна напред, опита се да стисне ръката му, но вместо това, без да иска, му препречи пътя. Отдръпна се с извинение. От другата страна на колата Уилямс с фамилиарност и галантност, която идва с многото години, внимателно подаде ръка на съпругата на премиера, която излизаше от колата, и я целуна бащински по бузата. Отнякъде се появи букет цветя, заедно с двайсетина партийни служители и сановници, като всеки от тях се мъчеше да се набута в светлината на прожекторите. Беше малко чудо, че цялото това полюшващо се стълпотворение успя да се навре през портала на сградата без човешки жертви.

Сходни сцени на объркване и задръстване се повториха и вътре, докато групичката около министър-председателя с бутане се придвижваше нагоре по стълбите, като спираше само за традиционните думи на благодарност към персонала. Наложи се цялото шествие да се повтори, защото фотографите от пресата не бяха се събрали навреме. По време на това моткане, леко блъскане и шум министър-председателят се усмихваше.

Но като се качиха горе, в сравнително безопасния кабинет на лорд Уилямс, следите от преумора, които така грижливо беше прикривал цяла вечер, започнаха да си проличават. Телевизорът в ъгъла съобщаваше, че компютрите прогнозират дори още по-малко мнозинство, и Колингридж изпусна една дълга и тиха въздишка.

– Спри го това скапано нещо – промълви той. После очите му обходиха бавно стаята. – Чарли дойде ли тази вечер?

– Да, дойде, но...

– Но какво?

– Изглежда, го загубихме.

Очите на премиера срещнаха тези на председателя.

– Съжалявам – каза възрастният мъж толкова меко, че почти се наложи министър-председателят да чете по устните му.

За какво съжаляваш? Че брат ми е пияница? Или че почти опропастих тези избори, че хвърлих толкова много наши колеги под ножа, че причиних повече вреда от Гьоринг 8? Съжаляваш, че ще трябва да газиш заедно с мен през помията, която ще ни залее всеки момент? Но така или иначе, благодаря ти за загрижеността, стари приятелю.

Адреналинът му се беше изчерпал и изведнъж се почувства отчайващо уморен. След седмици, в които беше обсаждан от всички страни и без дори секунда за себе си, той имаше непреодолимата нужда да остане сам. Обърна се да потърси някое по-тихо и празно място, но пътят му бе препречен от Ъркарт, който стоеше точно до рамото му и тикаше някакъв плик в ръцете му.

– Размишлявах относно пренарежданията в партията – каза Ъркарт, гледайки надоле, гласът му издаваше смесица от дискомфорт и неувереност. – Макар че сега не е моментът, знам, че ще трябва да го мислите през уикенда, затова подготвих някои предложения. Знам, че предпочитате проактивни идеи, вместо празен лист хартия, и затова...

Подаде му надписан на ръка плик.

– Дано ви се стори полезно.

Ъркарт изискваше място на масата на най-важните решения, и то не по покана, а по право. Колингридж погледна плика и нещо в него се скъса – малката преграда, която разделя любезността и искреността една от друга. Той вдигна уморени очи към колегата си.

– Прав си, Франсис. Сега не е моментът. Може би трябва да мислим как да осигурим мнозинството си, преди да започнем да уволняваме колеги.

Ъркарт замръзна от смущение. Сарказмът беше остър, по-остър, отколкото беше искал министър-председателят, и сега усети, че е прекалил.

– Извини ме, Франсис. Страхувам се, че съм малко преуморен. Разбира се, прав си да мислиш напред. Виж, искам ти и Теди да дойдете в неделя следобед и да го обсъдим. Надявам се, ще си така добър да дадеш на Теди едно копие и да изпратиш едно и до мен на Даунинг Стрийт утре... тоест тази сутрин.

Лицето на Ъркарт отказа да издаде смута, който нарастваше в него. Беше твърде нетърпелив за пренареждането и сега се проклинаше за глупостта си. Незнайно защо естествената му увереност го напускаше, когато заставаше пред Колингридж, който в социален аспект дори нямаше нужното образование да влезе в нито един от клубовете на Ъркарт. Смяната на ролите в правителството го изкарваше от нерви, изкарваше го от обичайното му спокойствие; откри, че в присъствието на Колингридж изневерява на характера си. Беше направил грешка и обвиняваше за това Колингридж повече, отколкото себе си, но сега не беше моментът да си върне позициите, които беше загубил. Вместо това той се оттегли вежливо, като сведе глава в знак на съгласие.

– Разбира се, г-н Министър-председател. Ще дам копие на Теди веднага.