Майкъл Добс - Къща от карти

Ъркарт си придърпа стол без облегалки и седна пред двамата, чувствайки се по-скоро като ученик в директорския кабинет. Силуетите на Колиндгридж и Уилямс се очертаваха на фона на прозореца. Ъркарт замижа от светлината, едва закрепвайки своята папка с бележки на коляното си.

– Франсис, ти беше така любезен да споделиш с мен своите идеи относно разместванията – започна премиерът без церемонии, директно на въпроса. – Много съм ти благодарен; знаеш колко стимулиращи са такива предложения за моите собствени мисли.

Ъркарт кимна в знак на тиха признателност.

– Очевидно си вложил много труд в тях. Но преди да навлезем в детайлите, нека първо поговорим за общата картина. Ти предлагаш, как да се изразя, доста радикални размествания.

Колингридж хвърли поглед към листа пред себе си през очилата с диоптър, които рядко носеше пред хора. Пръстът му мина по списъка на листа.

– Шест нови членове на Кабинета, доста сериозна размяна на длъжности между останалите.

Той въздъхна, облегна се в стола си, сякаш искаше да се дистанцира от всичко това.

– Кажи ми защо. Защо с толкова тежка ръка? Какво мислиш, че ще постигнем?

Възприятията на Ъркарт бяха изострени. Това не му харесваше. Беше се надявал да участва в разговора от самото му начало, но другите двама вече бяха доста по-напред от него, а той не знаеше в каква посока. Не беше имал възможност да надуши настроението на министър-председателя, да разбере мислите му; сега се намираше в нездравословна позиция. Зачуди се дали не му готвят капан.

Премигна срещу светлината, която се лееше зад главата на премиера, но не можа да прочете нищо в изражението му. Искаше му се да не беше предал предложенията си писмено, сега нямаше възможност за гъвкавост, нямаше вратичка, но беше твърде късно за съжаления. Уилямс се взираше в него като ястреб. Заговори бавно, за да не предизвиква безпокойство, като търсеше думите, с които да замаже следите си.

– Разбира се, това са само предложения, г-н Министър-председател, по-скоро насоки какво може да предприемете вие. Мислех си, като цяло, че е по-добре да се сбърка, действайки, така де, да се предприемат повече, а не по-малко промени, да се покаже просто, че вие държите нещата под контрол. Че очаквате много нови идеи и нов начин на мислене от министрите. Също така възможност да бъдат пенсионирани няколко от по-старите ни колеги; неприятно, но нужно, ако ще се влива нова кръв.

По дяволите, помисли си изведнъж, колко неадекватно нещо каза, като се има предвид, че това праисторическо копеле Уилямс седи отдясно на премиера. Но вече беше казано, нямаше вариант за отбой.

– На власт сме по-дълго от която и да било партия след вой-ната, което ни изправя пред ново предизвикателство – продължи той – скуката. Трябва да се уверим, че имаме свеж имидж за екипа на правителството. Трябва да се пазим от застой.

В стаята се възцари тишина. После министър-председателят бавно започна да почуква с молива си по бюрото.

– Много интересно, Франсис, и съм съгласен с теб... до голяма степен.

Ох, това колебание, тази малка пауза, какво ли означава? Ъркарт усети ръцете си сключени, ноктите забити в плътта.

– Теди и аз точно този проблем обсъждахме досега – продъл-жи министър-председателят. – Да привлечем ново поколение таланти, да дадем нов тласък, да сложим нови хора на различни места. Затова намирам много от предложенията ти за промени в долните нива под Кабинета за много убедителни.

Само че тези промени не бяха от значение и тримата знаеха това. А тонът на министър-председателя се промени, стана по-мрачен.

– Проблемът е, че твърде много промени по върховете могат да попречат на работата. На повечето министри от Кабинета им отнема година да се ориентират в ново министерство, а точно сега една година е много време, ако искаме да покажем позитивни знаци на прогрес. Според Теди, вместо да помогнат да осъществим новата си програма, твоите промени в Кабинета по-скоро биха я забавили.

Каква нова програма? Цялото същество на Ъркарт крещеше. Манифестът имаше толкова гръбнак, колкото торба водорасли.

– Но, моите уважения, г-н Министър-председател, не смятате ли, че като ни оряза мнозинството, електоратът ни подсказва, че има желание за някаква степен на промени?

– Интересна логика. Но както ти самият каза, никое друго правителство в съвремието ни не е било на власт толкова дълго, колкото ние. Без да звуча самодоволно, Франсис, не мисля, че щяхме да имаме възможност да пренапишем историята, ако избирателите ни смятаха, че ни е свършило горивото. Като цяло, мисля, че вотът ми показва, че са доволни от това, което предлагаме.