Майкъл Добс - Къща от карти

Ъркарт си пое въздух през носа, загледа я.

– Би трябвало да съм бесен. И да се обадя на вашия редактор и да искам извинение за този откровен тормоз.

– Но няма да го направите, нали?

Съвсем съзнателно кокетничеше. Въпреки че предишните им срещи бяха мимолетни, тя си спомни погледът, който й беше хвърлил веднъж, като се разминаваха в централното лоби, дискретния мъжки пламък в очите, които я бяха огледали цялата, без и за момент да изглежда, че се разсейват от целта.

– Може би все пак е по-добре да влезете... г-ца Сторин, нали?

– Моля, наричайте ме Мати.

– Дневната е на горния етаж – каза той. Прозвуча като малко признание.

Той я заведе в стая, обзаведена консервативно, но с много вкус; тъмножълти стени, покрити с маслени платна – коне и пасторални сцени, мебелите резбовани и елегантни. Висока библиотека с книги, семейни снимки в рамки, камина от бял мрамор. Отсенките бяха кадифени, осветлението – разсеяно и приглушено, атмосферата наситена. Той си наля голяма чаша малцово уиски, отлежал „Гленфидих“, и без да пита, направи същото за нея, преди да се отпусне в кресло от тъмна кожа. Книга с изтъркана подвързия се крепеше на облегалката за ръка – пиеси на Молиер. Мати седна срещу него в края на канапето, леко нервна. Извади малък тефтер от чантата си, но Ъркарт махна с ръка.

– Уморен съм, г-це Сторин... Мати. Беше дълга кампания и не съм сигурен, че мога да се изразявам съвсем точно. Така че без записки, ако нямаш нищо против.

– Разбира се. Кулоарни правила. Мога да използвам, каквото ми кажете, но няма да ви цитирам по никакъв начин. Без отпечатъци.

– Именно.

Той остави настрана Молиер, а тя своя тефтер и се облегна на канапето. Беше облечена в бяла памучна блуза; беше тясна. Той обърна внимание на това, но погледът му не беше хищнически. Сякаш имаше око, което попиваше всичко, стигаше по-дълбоко от другите. И двамата знаеха, че играят игра.

Той извади цигара от сребърна кутия, запали я и вдиша дълбоко.

– Какво би казала, Мати, ако министър-председателят вижда това като най-добрия начин да продължи работата си? Да не обърква министрите си с нови задължения? С пълна пара напред.

– Бих казала, г-н Ъркарт, че тази информация няма защо да ми я казвате неофициално!

Ъркарт се засмя на прямотата на младата журналистка. Дръпна си силно от никотина. Комбинацията му хареса.

– Също така бих казала – продължи Мати, – че в очите на много хора изборите показаха нуждата от нова кръв и нов начин на мислене. Загубихте много места. Подкрепата на избирателите ви не беше съвсем щедра, нали така?

– Имаме очевидно мнозинство и спечелихме много повече места от опозицията. Не е никак зле след толкова много години на власт... Не мислиш ли?

– Тук съм, за да слушам вашите мисли, а не моите.

– Направи ми това удоволствие все пак.

– Само дето не е много обещаващо за следващите избори, нали така? Пак едно и също. Корабът потъва, пълен напред.

– Мисля, че това е малко крайно – каза Ъркарт, знаейки, че трябва да изрази по-ясно несъгласието си.

– Бях на една от предиборните ви изяви.

– Така ли, Мати? Поласкан съм.

– Говорихте за нова енергия, нови идеи, нови цели. Цялата сила на думите ви беше в това, че ще има промяна и някои нови играчи.

Тя спря за момент, но Ъркарт сякаш не искаше да отговори.

– Вашето собствено обръщение за изборите – имам го тук някъде...

Тя извади лъскава брошура от тестето листове, които бяха натъпкани в чантата й.

– Тук се говори за „вълнуващите предизвикателства пред нас“. Всичко това, което се случва сега, е вълнуващо колкото вчерашен вестник. Но аз май говоря твърде много.

Той се усмихна, отпи, не каза нищо.

– Нека ви попитам направо, г-н Ъркарт. Наистина ли мислите, че това е най-доброто, което министър-председателят може да направи?

Ъркарт не отговори веднага, надигна питието и отпи бавно още веднъж, взирайки се в нея през ръба на кристалната чаша.

– Смятате ли, че Хенри Колингридж е най-добрият представител на страната ни? – настоя тя, но с по-мек тон.

– Мати, как, за Бога, очакваш да отговоря на такъв въпрос? Аз съм Камшикът, абсолютно лоялен съм на министър-председателя и промените в Кабинета. Или по-скоро липсата на промени – остротата на сарказма се върна в гласа му.

– Да, но какво ще каже Франсис Ъркарт, мъжът, който има големи амбиции за партията си и отчаяно гони успехи. Той подкрепя ли?

Не последва отговор.

– Г-н Ъркарт, материалът ми за утре ще отрази достоверно вашата официална лоялност към правителството и вашата защита за решенията. Но...