Майкъл Добс - Къща от карти

– Но?

– Говорим неофициално. Всичките ми инстинкти подсказват, че не ви харесва случващото се. Искам да знам. Искате да сте спокоен, че мислите ви няма да стигнат до колегите ми, или вашите колеги, или да станат храна за слухове в Уестминстър. Давам ви думата си за това. Това е само за мен, защото може да се окаже важно в предстоящите месеци. И, между другото, никой не знае, че съм тук сега.

– Сделка ли ми предлагаш? – меко промърмори той.

– Да. Мисля, че и вие го искате. Някой като мен, през когото да можете да говорите.

– А защо мислиш, че ми трябва нещо такова?

– Защото ме поканихте да вляза.

Той я погледна със сините си очи, който проникваха дълбоко в нея и будеха вълнения.

– Искате да сте играч, а не просто пешка – каза тя.

– По-добре да ядосаш хората, отколкото да бъдеш забравен, а?

– Аз така мисля – каза тя и задържа погледа му, усмихвайки се.

– Нека опитаме нещо, Мати. Една простичка история. За един министър-председател, заобиколен от амбиции, не негови, а на тези около него. След избори тези амбиции се изострят. Той трябва да ги държи под контрол, да ги сложи под похлупак, иначе може да го залеят и тотално да го заличат.

– Казвате ми, че има разединение и вътрешни борби вътре в Кабинета, така ли?

Той спря и обмисли думите си, преди да продължи бавно и с решителен глас.

– Едно голямо дърво започва да гние. И е само въпрос на време гниенето да се разпространи. Така че, както можеш да си представиш, има много хора, които се чудят как ще изглеждат нещата след осемнайсет месеца, къде искат да са застанали, ако или когато дървото падне с трясък на земята. Както става с всяко дърво рано или късно.

– А защо той не се отърве от проблемните?

– Защото не може да си позволи недоволни бивши министри от Кабинета да буйстват от задните скамейки, когато мнозинството му е само от двайсет и четири и може да изчезне при първата издънка в парламента. Трябва да пази всичко колкото може по-тихо и по-незабележимо. Не може да премести „неудобните“ на нови постове в Кабинета, защото всеки път когато изпратиш нов министър в дадено министерство, той се юрва с ентусиазъм да направи впечатление. Така влизат в полезрението на важните хора в медиите като теб. Скоро става ясно, че такива министри не си вършат работата, а промотират себе си за следващото състезание, което неминуемо ще дойде. Това е рак. Хаос в правителството, всеки си пази гърба, объркване, дисхармония, обвинения, че нещата излизат извън контрол – тогава рязко влизаме в криза на лидерството.

– И затова всеки трябва да остане на мястото си. Мислите ли, че това е смислена стратегия?

Той отпи голяма глътка уиски.

– Ако аз бях капитан на „Титаник“ и виждах скапания огромен айсберг пред мен, мисля, че бих сменил курса.

– Казахте ли това на министър-председателя днес следобед?

– Мати – каза той с упрек, – искаш твърде много от мен. Наистина ми е приятен разговорът ни, но се страхувам, че бих отишъл твърде далеч, ако започна да разкривам детайли от срещи в тесен кръг. Това би било груб фал.

– Тогава нека ви питам за лорд Уилямс. Той беше при премиера твърде дълго този следобед, ако единственото, което са решавали, е да не правят нищо.

– Един човек, побелял в служба на партията. Чувала ли си израза „Ако видиш старец да бърза, пази се“?

– Не може да се надява да стане лидер на партията. Не и от Камарата на лордовете!

– Не, разбира се, че не. Дори старият Теди не е такъв егоист. Но той е от старите държавници, иска да се увери, че лидерството ще попадне в подходящи ръце.

– Чии ръце?

– Ако не неговите, то на някой от неговите „дякони“.

– Като например?

– Ти нямаш ли предположения?

– Самюъл. Майкъл Самюъл – каза тя развълнувано, стис-кайки устни.

– Може би си права, Мати.

– Откъде знаете?

– Не бих могъл да коментирам – Ъркарт се усмихна и допи уискито. – Мисля, че те оставих достатъчно да правиш предположения. Добре е да поспрем дотук.

Мати кимна колебливо.

– Благодаря ви, г-н Ъркарт.

– За какво? Аз нищо не съм казал – той стана.

Главата й бучеше от теории, докато се опитваше да подреди парчетата от пъзела. Ръкуваха се на входната врата, когато тя проговори отново.

– Г-жа Ъркарт?

– Не е тук. В провинцията е.

Ръцете им още бяха стиснати.

– Моля, предайте й най-добрите ми пожелания.

– Ще, Мати. Ще.

Тя пусна ръката му и се обърна да си тръгне, но се поколеба отново.

– Един последен въпрос. Избори за нов лидер. Ако има такива, вие ще участвате ли?