Майкъл Добс - Къща от карти

– Трябва да ми имаш пълно доверие за това, Мати. Ще можеш ли? Нито дума на никой друг.

– Разбира се.

– И някой уикенд, много скоро, по време на коледната ваканция, може да дойдеш в къщата ми в провинцията. Ще измисля някакво оправдание, че трябва да взема разни документи от там. Жена ми ще слуша Вагнер в някой далечен край на континента. Ти и аз ще сме сами. Ще разнищим всичко това.

– Сигурен ли си?

– В Ню Форест е много красиво по това време на годината.

– Ти живееш в Ню Форест?

– Близо до Линдхърст.

– По главен път М27.

– Точно така.

– Но това е там, където Роджър О’Нийл е умрял!

– Така ли?

– Само на по-малко от десетина километра.

Сега той я гледаше странно. Тя отстъпи назад, чувстваше се слаба, замаяна, облегна се на перилата, за да се закрепи. Парчетата от пъзела се завъртяха в ума й и изведнъж паднаха точно на местата си.

– Името ти не беше в списъка – прошепна тя.

– Какъв списък?

– На членовете на Кабинета. Защото Камшика не е пълноправен член на Кабинета. Но понеже си отговорен за дисциплината в партията, те няма как да не се консултират с теб относно схемата с болниците. И орязването на ТА. За да можеш ти да – как го казваше? – „да размахаш малко камшика“.

– Това е много глупаво от твоя страна, Мати.

– А във всяко министерство има твой асистент, за да се осигури правилната координация. Пръсти на пулса, ухо на релсата, всички тези неща. Твоите хора, Франсис, тези, които ти докладват. Точно защото си Камшика, знаеш всичко за слабите им места: кой има проблеми с кокаина, кой с кого спи, къде да ги хванеш на аудиозапис...

Руменината по бузите му изчезна, лицето му пребледня и стана като гипсова маска с изключение на очите.

– Възможности. И мотив – прошепна тя ужасено. – От нищото до министър-председател само за няколко месеца. Как, за Бога, не го видях по-рано?

Тя поклати глава, сякаш се смееше на себе си.

– Не го видях, защото, мисля, че те обичам, Франсис.

– Което не те прави особено обективна. Както сама каза, Мати, ти нямаш никакви доказателства.

– Но ще ги намеря, Франсис.

– Това ще те направи ли щастлива, Мати?

Една самотна снежинка се спусна от небето. Докато я гледаше, той си спомни нещо, което му беше казал един стар и циничен негов колега, когато за пръв път влезе в Камарата – че живот, отдаден на политиката, е толкова безсмислено нещо, колкото да се опитваш да заковеш амбицията си за снежинка. Момент красота. И после нищо.

– Как уби Роджър? – попита тя.

В нея се беше разразил пожар, пламъкът на истината бушуваше. Той знаеше, че няма смисъл да увърта.

– Не го убих аз. Той уби себе си. Аз просто му дадох оръжието. Малко отрова за мишки, смесена с кокаина му. Той беше пристрастен, беше тръгнал по пътя на самоунищожението. Толкова слаб човек.

– Никой не заслужава да умре, Франсис.

– Ти ми каза нещо миналата вечер, помня думите ти ясно. Помня всичко от онази вечер, Мати. Каза ми, че искаш да разбереш властта. Компромисите, които изисква, заблудите, до които води.

– Но не и това.

– Ако разбираш властта, ще знаеш, че понякога жертвите са неизбежни. Ако разбираш мен, ще знаеш, че имам потенциала да бъда изключителен лидер, мога да бъда велик.

Гласът му ставаше все по-страстен.

– И ако разбираш любовта, Мати, точно ти ще ми дадеш този шанс. Иначе...

– Какво, Франсис?

Той стоеше като вкаменен, устните му бяха изтънели, бузите хлътнали.

– Знаеш ли, че баща ми се самоуби? – попита той, гласът му беше толкова тих, че почти се изгуби в зимния вятър.

– Не, не знаех.

– Това ли искаш от мен?

– Не!

– Това ли очакваш от мен?

– Никога!

– Тогава защо ме преследваш?

Той стискаше силно ръцете й, лицето му бе изкривено.

– В живота си трябва да правим избори, Мати, страшно трудни избори, такива, които ни карат да се мразим, но такива, които в един момент стават неизбежни. Ти и аз, Мати, трябва да избираме. И двамата.

– Франсис, аз те обичам, наистина те обичам, но...

И на тази последна, малка думичка с остри ръбове, той се пречупи. Хаосът в него изведнъж замръзна, той се втренчи в нея, разтапящ се от мъка като снежинка, паднала от кристалното небе над Уестминстър. Той издаде див рев на отчаяние, като животно от нетърпима болка. После я повдигна и я хвърли през перилата.

Тя извика, докато падаше, по-скоро от изненада, отколкото от страх. Виковете й секнаха, когато тялото й се удари в паветата долу и остана неподвижно.

Тя беше странно момиче. Мисля, че беше влюбена в мен. Това се случва понякога, за съжаление, на хората на обществени позиции. Тя се появи на прага ми веднъж, късно през нощта, съвсем неочаквано.