Майкъл Добс - Къща от карти

Тя се усмихна, той се поддаде и след секунди тя вече следваше указанията му нагоре по стълбите покрай балкона за „външни лица“ и после още нагоре покрай съблекалните на портиерите. Тогава тя видя леко открехнатата врата на един авариен изход към покрива. Като мина през нея и излезе на покрива, облят в слънчева светлина, ахна от възхищение. Гледката беше разкошна. Точно пред нея, извисяваща се в безоблачното небе и блестяща от слънцето и снега, беше кулата на Биг Бен с цвят на медена пита. Всеки детайл от красиво оформения камък изпъкваше със зашеметяваща яснота и тя можеше да види потрепването на грамадните стрелки на часовника, докато древният механизъм следваше безмилостния си ход. Вляво от нея се разстилаше широкият керемиден покрив на Зала „Уестминстър“, най-старата част от двореца, надживяла огън, война, бомби, безредици и революция; вдясно от нея неудържимата река Темза тласкаше напред и завихряше водната си маса в нейното си безвремие.

Имаше пресни стъпки в снега. Той стоеше до перилата в далечния край на терасата и гледаше над покривите на улица „Уайтхол“ към белите каменни стени на вътрешното министерство. Зад него се издигаше Бъкингамският дворец, където по-късно тази вечер щяха да го откарат да посрещне триумфа си.

Тя тръгна в стъпките му, беше й приятно така. Той се обър-на рязко, стреснат, като чу хрупането на подметките й в снега.

– Мати! – възкликна той. – Ама че изненада.

Тя се приближи към него и протегна ръце, но нещо в погледа му й каза, че не е нито времето, нито мястото за това. Ръцете й се отпуснаха.

– Трябваше да те видя, Франсис.

– Ама, разбира се. За какво си дошла, Мати?

– Не съм съвсем сигурна. Да се сбогувам може би. Не мисля, че ще имаме много възможности да се виждаме отсега нататък, не и както...

– Както миналата вечер? Мисля, че може и да си права, Мати. Но завинаги ще споделяме този спомен. И винаги ще имаш моето приятелство.

– Също така исках да те предупредя.

– За какво?

– Случва се нещо зло.

– Къде?

– Навсякъде около нас, около теб.

– Не разбирам.

– Толкова много изтекла информация.

– Политиката е мътна работа.

– Патрик Ултън е бил изнудван.

– Така ли?

Той я погледна с внезапна тревога, сякаш го бяха шамаросали.

– Семейство Колингридж са били накиснати с акциите на „Ринокс“.

Той мълчеше.

– А и мисля, че някой е убил Роджър О’Нийл.

Тя видя недоверието, което се зараждаше в очите му.

– Мислиш, че съм полудяла?

– Не, съвсем не. Изглеждаш ми разстроена, но не и луда. Но това са много сериозни твърдения, Мати. Имаш ли някакви доказателства?

– Недостатъчно. Засега.

– А кой стои зад всичко това?

– Не знам. В някакъв момент си мислех, че може да е Теди Уилямс, все още мисля, че е възможно. Но не мога да се справя сама, Франсис. Дори нямам вестник, за който да пиша вече. Надявах се, че можеш да ми помогнеш.

– И как точно искаш да ти помогна, Мати?

– Аз мисля, че един човек стои зад всичко това. Някой е използвал О’Нийл и после се е отървал от него. Ако напипаме едно звено от веригата, само едно, може би с акциите, тогава това ще ни отведе към останалите и всичко ще излезе наяве, винаги така става, и ще можем...

Тя набираше скорост и всичко се изливаше от нея. Той пристъпи напред и хвана ръцете й, стисна ги нежно, за да я накара да спре.

– Изглеждаш уморена, Мати. Много си разстроена.

– Ти не ми вярваш.

– Напротив. Възможно е да си се натъкнала на най-великата история, която някога ще напишеш. Уестминстър е мрачно, а понякога и мръсно място, където хората заменят принципите си за няколко години власт. Това е много стара игра. Но е също така и опасна игра. Трябва да бъдеш много внимателна, Мати. Ако се окажеш права и някой наистина е отговорен за смъртта на О’Нийл, това поставя и теб на мушката.

– Какво да направя, Франсис?

– Ще ме оставиш ли аз да се погрижа за това, след известно време, заради теб? С малко късмет до утре ще бъда в позицията да задавам всякакви въпроси, да пусна малко дим в лисичите дупки. Да видим какво ще излезе.

– Би ли го направил?

– За теб бих направил почти всичко, Мати, надявам се, че знаеш това.

Главата й падна на гърдите му в пристъп на благодарност и успокоение.

– Ти си много специален мъж, Франсис. По-добър от всички други.

– Може и така да се каже, Мати.

– Много хора казват така.

– Но знаеш, че аз не бих могъл да коментирам.

Той се усмихна, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.