Майкъл Добс - Къща от карти

Само два от качествените вестници плуваха самостоятелно: „Гардиън“, защото искаха кръв и не отстъпваха от подкрепата си за Самюъл, и „Индипендънт“, защото бяха толкова раздвоени, че отказаха да изберат едно мнение.

Настроението се усещаше и в двата лагера, поддръжниците на Ъркарт трудно успяваха да скрият самодоволството си, а тези на Самюъл вече мислеха оправдания.

Дори преди определения час в 10 сутринта голяма група депутати се бяха събрали пред дъбовите врати на Зала № 14, като всеки се надяваше да пусне първия глас и да се вреди за малка бележка под линия в историята. Растящото снежно покривало на Уестминстър донесе сюрреалистично спокойствие в цялата процедура. Наближаваше Коледа; украсите вече святкаха по Оксфорд Стрийт. Мир на земята. След няколко часа битката щеше да приключи с публични ръкостискания и поздравления, когато обявят резултата, макар че в тесен кръг победителите щяха вече да обмислят наказанията за загубилите, а загубилите щяха да кроят планове за отмъщение.

Мати не беше успяла да заспи. Чувстваше се затрупана с въпроси, твърде много идеи се боричкаха в главата й. Защо се държеше толкова зле с Джони? Защо хлътваше по мъж като Ъркарт, когото никога не можеше да има? Защо не можеше да хване нишката на това, което се случваше около нея? Твърде много задънени улици. Те й носеха чувството за провал.

Тя бе прекарала сутринта, газейки в снега без посока, като търсеше някакво вдъхновение, но в крайна сметка се прибра подгизнала, със замръзнали крака и коса на влажни кичури. Беше вече ранен следобед, когато се появи в Уестминстър. Снегът бе спрял да вали и небето се прочистваше до кристалносин цвят, като караше столицата да изглежда като викторианска сцена от коледна картичка. Сградите на Парламента изглеждаха особено сияйни, като някаква вълшебна торта, покрита с белоснежен крем. Националният флаг на кулата „Виктория“ се вееше гордо, а един „Конкорд“ прелетя отгоре към пистата си на летище „Хийтроу“. В двора на църквата „Сейнт Маргарет“, сгушени под крилото на великото средновековно абатство, улични музиканти огласяха въздуха с коледни песни и тракаха с ламаринените си кутийки за монети към туристите. Тя не забеляза нищо от това.

Празненствата вече бяха започнали в някои части на Камарата на общините. Когато мина под сянката на Биг Бен, неин колега от пресата се втурна към нея с последни новини.

– Около 80 процента вече са гласували. Ъркарт ще си влезе вкъщи, и то сух. Изглежда, печели безапелационно.

Той я погледна с любопитство.

– Боже, Мати, изглеждаш ужасно – каза той, преди да припне пак нанякъде.

Мати потръпна от вълнение. Ако Франсис отиде на Даунинг Стрийт, тя имаше шанс да си пренареди живота. Но само като си помислеше такива неща, студената ръка на съмнението я стискаше за гърлото. Тя не го заслужаваше. От чиста глупост рано тази сутрин бе вървяла до къщата му на Кеймбридж Стрийт, привлечена от него, отчаяна да почерпи от мъдростта му, но го беше видяла отдалече да целува съпругата си Мортима на прага на къщата им, пред обективите на камерите. Мати беше навела глава и се беше махнала бързо от там, засрамена от себе си.

Но и съмненията, и нуждите й растяха. Нещо зло, нещо престъпно се случваше, но светът сякаш упорито се правеше, че не вижда. Със сигурност Франсис би разбрал, със сигурност би знаел какво да направи. Тя разбираше, че повече няма да бъде с него насаме, не и след като отиде на Даунинг Стрийт, заобиколен от охранители и секретарки. Ако имаше шанс да стигне до него, то той беше сега. Единственият й шанс.

Ъркарт не беше в стаята си, нито в някой от баровете и ресторантите на двореца Уестминстър. Тя напразно питаше по коридорите, но никой не можеше да й помогне. Тя беше напът да стигне до заключението, че той си е тръгнал, излязъл на обяд или са го повикали за интервю, когато един от услужливите бобита 31в двореца й каза, че е видял Ъркарт преди по-малко от десет минути да се качва към градината на покрива. Тя нямаше представа, че въобще има такова място, нито къде се намира.

– Точно така, г-це – засмя се той, – много малко хора знаят за нашата градина на покрива. Само персоналът всъщност, политиците не. Гледаме да си мълчим от страх да не се юрнат всички натам и да ни развалят кефа. Но г-н Ъркарт, той е различен, сякаш познава всяко кътче на това място.

– Откъде се стига до там? Ще ми кажете ли?

– Точно над самата зала на Камарата. Там има тераса на покрива и през лятото слагаме масички и столове, за да може персоналът да види малко слънце, носим си сандвичи или термусче с кафе. Но по това време на годината е празно. Освен г-н Ъркарт, де. Сигурно иска да си поразмишлява насаме. И си е избрал правилното място. Само да не отидете да му пречите, че утре ще трябва да ви арестувам!