Майкъл Добс - Къща от карти

Нямаше навика да се вглъбява в мислите си, но в някои моменти имаше нужда да порови дълбоко в себе си и в това вътрешно пространство намираше баща си или поне части от него. На точно такава хълмиста поляна, само че в планините на Северна Шотландия, под един храст с разцъфнал жълт прещип бяха намерили тялото му. До него беше паднала любимата му стара пушка двадесети калибър, предадена му от неговия баща, от която беше изстрелян само един патрон. Само един патрон беше нужен, за да откъсне половината му глава. Глупав мъж, слаб. Донесе срам за името Ъркарт, който и сега караше стомаха на сина му да се свива, а и той самият да се чувства омаловажен, смален.

Еленът със светлокафява окраска беше вдигнал високо глава, душеше сутрешния въздух, пречупваше в широките си като весла рога лъчите на младото слънце, на петнистия му хълбок имаше белег, който говореше за наскоро отминала битка с друг разгонен мъжки, която е загубил. Беше млад самец, щеше да има време за бъдещи победи, но Ъркарт знаеше, че той самият няма да има този шанс. Битката, в която се беше впуснал, щеше да бъде последна; нямаше да има още един път.

Еленът лека-полека пристъпваше към него, като продължаваше да пасе, неусетил присъствието му, кестенявата му козина лъщеше на слънцето, късата му опашка потрепваше. Като по-млад той би наблюдавал тази гледка с часове, но сега не можеше просто да си седи тук, не и при спомена за баща му. Ъркарт се изправи, само на трийсетина метра пред животното. То замръзна в объркване, инстинктът му подсказваше, че вече трябва да е мъртво. После скочи настрани и само за секунда изчезна. Смехът на Ъркарт го последва в мъглата.

Когато се прибра вкъщи, той влезе право в кабинета си, без да се преоблича, и взе телефона. Обади се на редакторите на четирите водещи неделни вестника. Откри, че два от тях го подкрепят в редакционните си коментари, един развява флага на Самюъл, а последният е без изявено становище. Така или иначе обаче всеки от четирите в една или друга степен прогнозираше, че той има ясно предимство, заключение, потвърдено от проучванията на „Обзървър“, които до момента бяха успели да се свържат с по-голямата част от парламентарната група на партията. Проучването предвиждаше, че Ъркарт ще спечели с комфортните 60 процента от вота.

– Изглежда, че вече само земен трус може да ти попречи да спечелиш – беше му казал един от редакторите.

– Или истината – прошепна Ъркарт, след като беше оставил слушалката.

Ъркарт все още седеше в кабинета си, когато чу колата на О’Нийл да взема остро завоя по чакълената алея отпред. Ирландецът паркира като арабин в пустиня и изпълзя уморено от колата. Когато влезе в коридора, Ъркарт нямаше как да не обър-не внимание, че гостът му нямаше нищо общо с мъжа, когото беше поканил на обяд в клуба преди шест месеца. Небрежната елегантност се беше превърнала в откровена мърлявост, симпатично разрошената му коса сега беше просто несресана, дрехите бяха измачкани, яката разкопчана и захабена. Ловкият и стилен екстроверт сега изглеждаше като най-обикновен бродяга, а тези дълбоки, блещукащи очи, които и жените, и клиентите намираха за толкова привлекателни, сега бяха хлътнали и се бяха изгубили безследно, заменени от две диви, втренчени кълба, който се стрелкаха из коридора в търсене на нещо, което никога няма да намерят.

Ъркарт поведе О’Нийл към стаите за гости на втория етаж. Не каза почти нищо, докато изкачваха стълбите, всяка секунда бе запълнена от задъханото бръщолевене на О’Нийл. Гостът не показа интерес към красивите гледки на Ню Форест, които стаята предлагаше; той захвърли небрежно багажа си на леглото. Те слязоха обратно по стълбите и Ъркарт го заведе през стара, очукана дъбова врата в кабинета си, стените на който бяха опасани с дълги редици книги.

– Франсис, много е красиво тук, наистина – каза О’Нийл, като разглеждаше колекцията от книги с кожена подвързия.

Имаше няколко картини на традиционни теми, от кораби с опънати платна в бурно море до шотландски кланове в традиционни носии, както и няколко антикварни глобуса. Не беше красиво, това беше типично преувеличение, но беше уютно място и изцяло в стила на Ъркарт. Кристални чаши заобикаляха двете гарафи, които стояха в нишата на библиотеката от тъмно дърво.

– Налей си нещо, Роджър – покани го Ъркарт. – Има едно малцово от „Спейсайд“, рядък екземпляр, и едно от островите над Шотландия с вкус на торф и водорасли. Ти си избери.

Той следеше внимателно как О’Нийл препълни една водна чаша с уиски и я изпи почти на един дъх.