Майкъл Добс - Къща от карти

– Роджър, млъкни, за Бога!

Той го събори на един стол и му удари плесница през лицето. Чак тогава О’Нийл спря да си поеме дъх.

– Сега бавно, Роджър. Говори по-бавно. Какво искаш да кажеш?

– Досието, Франсис. Секретното партийно досие на Самюъл, което ме накара да пратя на неделните вестници.

Той се задъхваше от физическо и психическо изтощение. Зениците му бяха разширени, очите му – червени като отворени рани, лицето пепеляво.

– Виж, успях да вляза в мазето без проблем с пропуска си. Там са складовете с документи, но папките са заключени в шкафове. Трябваше да насиля ключалката, Франсис. Съжалявам, но нямах избор. Не много, но се огъна леко. Имаше толкова прах и паяжини наоколо, че помислих, че никой не е слизал там от два века насам, но вчера някаква тъпа секретарка решила да влезе и забелязала огънатата ключалка. След това преровили всичко и открили, че липсва папката за Самюъл.

– Ти си пратил оригиналния файл? – попита Ъркарт ужасен. – Защо просто не копира интересните неща, както ти казах?

– Франсис, папката беше дебела колкото ръката ми, щеше да ми отнеме часове да я копирам. А не знаех кои са интересните неща и затова го пратих цялото. Можеше да минат години преди някой да забележи, че папката липсва, и да решат, че просто е преместена другаде по погрешка.

– Ти си пълен глупак, ти...

– Франсис, недей да ми крещиш! – изпищя О’Нийл. – Аз поех всички рискове, не ти. Председателят лично разпитва всеки, който има пропуск, а ние сме само девет човека. Поиска да ме види този следобед. Сигурен съм, че ме подозира. И няма да поема вината сам. Защо да го правя? Правех само това, което ти ми кажеш...

Той плачеше.

– Франсис, не мога повече да лъжа. Просто не издържам повече. Ще се пръсна!

Ъркарт замръзна, като осъзна истината зад отчаяните думи на О’Нийл. Този разтреперан мъж пред него беше загубил всякаква преценка и устойчивост; той се сриваше като стара стена без основи. О’Нийл не можеше да издържи и една седмица, дори и да е точно тази седмица. Той беше на ръба на самоунищожението; само един лек полъх можеше да го прати в бездната. И щеше да повлече Ъркарт със себе си.

Когато заговори, гласът му беше твърд и успокояващ.

– Роджър, притеснил си се твърде много. Няма от какво да се страхуваш, никой не може да докаже нищо и не трябва да забравяш, че аз съм на твоя страна. Не си сам. Виж, върни се в офиса, кажи, че си болен, и се прибери вкъщи. Председателят ще почака до понеделник. А утре искам да ми дойдеш на гости в къщата в Хамшър. Ела за обяд и остани през нощта и ще изговорим всичко, заедно, само двамата. Как ти звучи това?

О’Нийл се вкопчи в ръката на Ъркарт, както сакат стиска патерица.

– Само ти и аз, Франсис... – проплака той.

– Но не трябва да казваш на никого, че ще идваш при мен. Ще бъде много неприятно, ако пресата разбере, че висшестоящ служител на партията е идвал в къщата ми точно преди втория вот. Няма да е добре и за двама ни. Така че нека всичко това остане между нас. Дори секретарката ти не трябва да знае.

О’Нийл се опита да промърмори някакви думи на благодарност, но бе прекъснат от силните си кихавици, които накараха Ъркарт да се отдръпне отвратен. О’Нийл сякаш не забеляза, избърса лицето си и се усмихна в нов прилив на ентусиазъм като кокер шпаньол.

– Ще дойда, Франсис. Можеш да ми имаш доверие.

– Мога ли, Роджър?

– Разбира се, че можеш. Дори това да ме убие, ще дойда.

Събота, 27 ноември

Ъркарт се измъкна от леглото преди зори. Не беше спал, но не се чувстваше уморен. Беше сам, жена му беше тръгнала за уикенда, не беше сигурен точно закъде, но той така беше поискал, беше я помолил да го остави малко сам. Тя проучи лицето му внимателно, опитвайки се да открие в очите му отражението на някоя любовница, която го е заплела в мрежите си. Той не би бил толкова глупав, разбира се, особено дни преди втория вот, но все пак мъжете притежаваха способността да вършат необясними глупости.

– Не, Мортима – беше прошепнал той, разбирайки тревогата й. – Имам нужда да си събера мислите, да се поразходя, да почета малко Бърк 29.

– Каквото е нужно, Франсис – отговори тя и си тръгна.

Беше рано, още преди първите лъчи на утрото да изплуват над хълмистите поля на Ню Форест. Той облече любимото си ловджийско яке, обу ботуши, излезе в ледения сутрешен въздух и тръгна по една ловджийска пътека от Емъри даун към Линдхърст. Ниската мъгла се увиваше плътно около дървета и храсталаци, като убиваше желанието на пойните птички да се надпяват и поглъщаше всеки звук – пашкул, в който съществуваха само той и мислите му. Беше вървял почти пет километра преди да започне дълго, бавно изкачване по южния склон на хълма. Мъглата започна да се разсейва, когато изгряващото слънце проби влажния въздух. Той точно бе изплувал от воала на виещата се мъгла, когато забеляза елена в едно огряно от слънцето петно на склона да пасе от влажния прещип. Ъркарт се мушна тихо зад един храст и зачака.