Майкъл Добс - Къща от карти

Въпреки студения въздух думите му придобиваха плам, а дъхът му изстрелваше спирали от пара.

– Това място – той изви палец към сградите на Парламента зад него – значи твърде много за мен. Искам да се уверя, че правилният човек ще го ръководи с правилните политически възгледи. Затова, дами и господа...

Той погледна за последно масата от камери и тела, която се натискаше около него, поигра си с тях още няколко секунди.

– Няма да поема никакви рискове. Залогът е твърде висок. Затова се оттеглям от състезанието. Ще подам гласа си за Франсис Ъркарт, който, искрено се надявам, ще бъде новият ни министър-председател. Нямам какво повече да кажа.

Последните му думи почти се загубиха в шума от щракането на стотици фотоапарати. Той не изчака, а закрачи нагоре по стълбите към улицата над крайбрежната алея, където го чакаше колата му. Няколко човека се затичаха след него в опит да го преследват, но видяха само как колата го откарва през моста Уестминстър. Останалите стояха и зяпаха озадачено. Той не им беше оставил време за въпроси, не им беше дал възможност да развиват теории или да търсят скрити послания зад думите му. Имаха само това, което им беше казал, и се налагаше да го отразят дословно – точно както се надяваше той.

Ултън се прибра вкъщи, където жена му го чакаше на прага, не по-малко объркана. Той се усмихваше печално, като влязоха вътре; тя му позволи да я целуне по бузата, той направи чай.

– Решил си да прекарваш повече време със семейството си, Пат? – попита тя скептично, като седнаха един срещу друг на кухненската маса.

– Не би било лошо, нали?

– Но. Винаги има едно „но“, скрито някъде, когато става дума за теб. Разбирам защо ти се наложи да се оттеглиш и предполагам, че това ще ти е достатъчно наказание.

– Ще останеш с мен, нали, мила? Това е по-важно от всичко, нали го знаеш?

Тя подбра думите си внимателно, не искаше да го оставя да се отърве толкова лесно.

– Ще продължа да те подкрепям , както винаги. Но...

– Пак тази скапана дума.

– Но защо, за Бога, реши да подкрепиш Франсис Ъркарт? Не съм знаела, че сте толкова близки.

– Това надменно копеле? Не сме близки. Дори не го харесвам!

– Тогава защо?

– Защото аз съм на петдесет и пет, а Майкъл Самюъл е на четирийсет и осем, което значи, че може да си стои на Даунинг Стрийт и двайсет години, когато аз ще съм умрял и заровен. Франсис Ъркарт, от друга страна, е почти на шейсет и две. Малко вероятно е да заеме поста за повече от пет години. Така че с него имам шанс за още едни избори, преди да се превърна в храна за червеите. Дотогава, ако намеря тези, които стоят зад касетата, или ако претърпят някакъв много брутален и ужасно болезнен инцидент, в което искрено се надявам, ще имам втори шанс.

Лулата му хвърляше гъст син дим към тавана, докато той продължаваше с разсъжденията си.

– Във всеки случай няма какво да спечеля, ако остана неутрален. Самюъл никога не би ме търпял в Кабинета си. Затова поднесох победата на тепсия на Ъркарт и той ще трябва да ми покаже някаква благодарност пред всички.

Той погледна жена си, напъна се да се усмихне за пръв път, откакто бяха чули касетата.

– Мамка му, и по-зле можеше да бъде. Как ти се струва да бъдеш съпруга на министъра на финансите през следващите няколко години?

Да можеш да лъжеш за силните си страни, е отличителното качество на лидерите; да можеш да лъжеш за слабите си страни, е отличителното качество на политиците.

Петък, 26 ноември

На следващата сутрин температурите отново бяха под нулата, но ветровете, които минаха над столицата, изгониха тежките облаци и откриха кристалносиньо небе. Сякаш всичко започваше на чисто. От прозореца на офиса си Ъркарт се взираше в това, което разпознаваше като бъдещето си – ясно като небето. След като Ултън го подкрепи, той се чувстваше неуязвим. Победата му беше почти сигурна.

Тогава вратата се отвори със звук като от паднал снаряд и оттам се появи опърпаната фигура на Роджър О’Нийл. Още преди Ъркарт да успее да попита какво, за Бога, се случва, бръщолевенето започна. Думите излитаха като куршуми, изстреляни към Ъркарт, сякаш за да го превземат със сила.

– Те знаят, Франсис. Открили са, че папката липсва. Ключалката е била изкривена и една от секретарките е забелязала, и председателят ни събра всичките. Сигурен съм, че подозира мен. Какво ще правим сега? Какво ще правим сега?

Ъркарт го хвана за раменете и го разтърси, за да спре неконтролируемото плещене.