Майкъл Добс - Къща от карти

Майкъл Самюъл е със сигурност най-популярният и с най-излъскан имидж от тримата, има и репутация, че може да преследва политическите си цели, без да забравя социалната си отговорност. Фактът, че е атакуван от някои членове на партията за това, че е „твърде либерален“, е значка, която може да носи с гордост.

Патрик Ултън е съвсем друг тип политик. Изключително горд от северняшките си корени, той се държи като човек, който може да обедини двете половини на страната. Дали грубоватият му стил може да обедини двете половини в неговата партия обаче, е доста спорно. Въпреки опита си във външно министерство той показва съвсем малко търпимост към дипломацията и играе ролята си в политиката сякаш още е на терена за ръгби. Лидерът на опозицията веднъж го описа като човек, който броди по коридорите на Уестминстър в търсене на схватка, без да го е грижа с кого.

Ултън издаде приглушен рев на самодоволство, натъпка в устата си половин препечена филия и пак разгърна вестника.

Франсис Ъркарт по-трудно може да бъде преценен. Той е с най-малко опит и най-непознат от тримата, но резултатът му на първия тур е забележителен. Изглежда, има три причини за успеха му. Първо, като Камшик той познава парламентарната група на партията много добре, както и те него. Тъй като тези избори ще се решат от неговите колеги в партията, а не от електората, това, че не е толкова познат в обществото, ще бъде по-малка пречка, отколкото много хора бяха предвидили.

Второ, той проведе кампанията си с достойнство, което го отдели от словесните схватки, в които се впуснаха другите претенденти. Според това, което се знае за политическия му стил, той се придържа тясно към партийната линия, може би е леко аристократичен и авторитарен, но е достатъчно в центъра, за да не си е навлякъл гнева на което и да било крило в партията поне досега.

Накрая, може би най-големият му актив е, че не е нито един от другите двама. Вероятно е много депутати да са го подкрепили на първия тур, вместо да се ангажират с някого от другите, по-войнствено настроени кандидати. Той е очевидният избор за тези, които предпочитат да останат по средата. Но точно това може и да провали кампанията му в крайна сметка. В момента расте натискът за категорично решение и Ъркарт е кандидатът, който може да пострада най-много от това.

Вариантите са ясни. Тези, които искат да дадат отдушник на социалната си съвест, ще гласуват за Самюъл. Тези, които жадуват за кръв и битки в политиката, ще подкрепят Ултън. Тези, които не могат да изберат, ще намерят очевиден компромис в лицето на Ъркарт. Каквото и да решат, със сигурност ще заслужават това, което ще получат накрая.

Ултън се хилеше, докато ядеше последните филийки, а жена му дойде да му прави компания, като се беше натоварила със сутрешната поща.

– Какво пишат? – попита тя, като кимна към вестниците.

– Че съм Маги Тачър, само че без цици – каза той. – Мисля, че ще ми се получи.

Тя му доля чай и въздъхна, като седна до камарата с пликове и започна да ги разглежда. Беше превърнала процеса в изкуство. Програмата, на която пишеше отговорите, беше специално автоматизирана със стандартни текстове, които с няколко натискания на клавишите можеха да изглеждат персонализирани. След това ги подписваха с една малка машина за автографи, която той бе донесъл от Щатите. Въпреки че много от писмата бяха от обичайните досадници, лобисти, професионални мрънкачи и откачалки, които пишеха с червено мастило, всички те получаваха отговор. Тя не би рискувала да загуби дори един глас за съпруга й, като не предложи някакъв отговор дори на най-обидните писма.

Тя остави дебелия кафяв плик за последно. Беше доставен на ръка и беше запечатан допълнително с телбод; с мъка успя да го отвори, като подложи маникюра си на риск. Като махна и последната упорита телчица, една аудиокасета падна в скута й. Нямаше нищо друго в плика, нямаше писмо или картичка, нямаше етикет на касетата, който да подскаже откъде идва или какво съдържа.

– Глупаци. Как очакват да им отговорим?

– Сигурно е запис на някоя реч от миналата седмица или на някое интервю – предположи той разсеяно, без да вдигне поглед от вестника. – Дай още малко чай, момичето ми, и дай да я завъртим.

Той посочи към стереоуредбата. Жена му, изпълнителна както винаги, направи каквото й каза. Той сърбаше чай, вниманието му бе приковано на редакционния коментар във вестник „Сън“, когато стълбчетата на децибелметъра показаха, че касетофонът отчита някакъв звук. Чу се серия от приглушени съскания и тракания, очевидно не беше професионален запис.