Майкъл Добс - Къща от карти

Той се облегна на дивана, челюстта му увисна.

– Боже, мили. Това е ужасно.

Беше неин ред да стисне ръката му.

– Сега разбираш ли защо съм толкова разстроена? Това е невероятна история, но Грев не иска да припари до нея.

– Защо?

– Защото не мога да я докажа. Нямам солидни доказателства. И съм в капан. Просто не знам какво да правя, Франсис.

– Това е една от причините да те поканя тази вечер, Мати. Минаваш през труден период. И мисля, че мога да ти помогна.

– Наистина ли?

– Трябва ти нещо друго, което да предложиш на Престън, нещо, на което няма да може да устои.

– Какво например?

– Вътрешна история за кампанията на Ъркарт. Кой знае, може дори да спечеля. И ако стане така, тези, които имат специа-лен достъп, ще бъдат в много добра позиция във вестникарския свят. А аз те уверявам, Мати, че ако спечеля, ти ще имаш много специален достъп.

– Сериозно ли, Франсис? Би направил това за мен?

– Разбира се.

– Но защо?

– Защото така! – очите му се развеселиха за момент, после отново станаха сериозни, впиха се дълбоко в нейните. – Защото си наистина брилянтна в работата си, Мати. Защото си изящно красива. Разрешаваш ли ми да изкажа такова мнение?

Тя се усмихна кокетно.

– Ти имаш пълното право да го кажеш. Но аз не бих могла да коментирам.

– И защото те харесвам, Мати. Много.

– Благодаря ти, Франсис.

Тя се наведе напред и го целуна, този път не по бузата, а по устните. После се отдръпна.

– Съжалявам, не трябваше да го правя.

Той не помръдна, стабилен като скала. Тя го целуна отново.

Доста по-късно същата вечер, много след един часа, когато Мати се беше отправила към дома си, Ъркарт излезе от къщата и се върна в офиса си в Камарата. Секретарката вече беше изхвърлила пепелниците, прибрала чашите и оправила възглавниците на канапето. Когато си беше тръгнал, партито все още беше шумно, но сега цареше мъртвешка тишина. Той затвори вратата зад себе си, заключи внимателно. Отиде до шкаф с четири чекмеджета със здрава конструкция и шифрова ключалка. Завъртя я наляво-надясно четири пъти, докато се чу тихо изщракване. Той се наведе и отвори най-долното чекмедже.

То изскърца, като се отваряше. Беше натъпкано с папки, всяка с името на различен депутат, всяка съдържаща информация, която можеше да съсипе репутации, а в някои случаи дори да вкара в затвора. Беше взел папките от сейфа на отдела. Отне му почти три години да събере всички тези тайни, всички тези издънки на колегите му и сега те стояха заключени в офиса му.

Той коленичи на пода, докато прехвърляше папките. Намери това, което търсеше: плик с въздушни мехурчета, вече запечатан и надписан. Остави го настрана, после затвори чекмеджето и заключи шкафа, като провери, както винаги, дали ключалката е хванала стабилно.

Не се прибра направо вкъщи. Вместо това отиде до една от моторизираните куриерски фирми, които приемаха пратки двадесет и четири часа в денонощието и които процъфтяваха в долнопробните мазета на Сохо. Остави плика и плати в брой за доставката. Разбира се, щеше да е по-лесно просто да го изпрати от Камарата на общините, където разполагаха с една от най-ефикасните пощенски услуги в страната. Но той не искаше да има пощенско клеймо на Камарата точно върху този плик.

Всякакъв вид жестокост е непростима. Затова няма никакъв смисъл да си наполовина жесток.

Сряда, 24 ноември

Писмата и вестниците пристигнаха почти едновременно с глухо тупване върху изтривалката пред вратата на Ултън в Челси. Като чу сутрешния шум, той слезе от горния етаж, облечен в халат, и ги награби, като разпръсна вестниците по кухненската маса, а пощата остави на малка антикварна пейка в коридора. Получаваше повече от триста писма на седмица от хора от избирателния му район и всякакви други, затова отдавна се беше отказал да се опитва да ги чете всичките. Оставяше ги на жена си, която също така беше секретар на избирателния район и за която беше уредил тлъст хонорар от парламентарната администрация в допълнение към заплатата му на министър в Кабинета.

Както можеше да се очаква, във вестниците преобладаваше информация за изборите в партията. Заглавията сякаш бяха написани от журналисти, дръпнати от спортните секции, и фрази като „дишат си във врата“, „надбягване с три коня“ и „фотофиниш“ изобилстваха по първите страници. Вътре по-малко трескавите коментарни рубрики обясняваха, че е трудно да се предвиди кой от тримата състезатели е в най-добра позиция. Той се приведе над анализа в „Гардиън“, който не беше любимият му вестник. Те често подскачаха безсмислено на левия си крак, но след като не биха подкрепили когото и да било от кандидатите на следващите общонационални избори, можеше да се твърди, че са по-премерени и обективни относно изхода от тези. „Партията е поставена пред ясен избор“, започваше статията.