Майкъл Добс - Къща от карти

Сър Хъмфри продължи по азбучен ред. Никое от следващите четири имена, включително Макензи, не бе събрало повече от двадесет гласа. Пол Годар, бесният католик, който основаваше кампанията си единствено на обещанието да забрани аборта под всякаква форма, получи едва три. Той поклати непокорно глава; неговата победа не беше за земното царство.

Оставаха само още три имена – Самюъл, Ъркарт и Ултън – и общо 281 неразпределени гласа. Напрежението в претъпканата зала се покачи. Бяха нужни минимум 169 гласа за успех на първия тур. Още няколко странични облога бяха сключени в последния момент в един от ъглите на залата, когато двама от уважаемите представители се скараха дали все пак няма да има победител още в първия рунд.

– Майкъл Самюъл – произнесе напевно сър Хъмфри и огледа драматично залата като Хамлет на гроба. – Деветдесет и девет гласа.

В залата се възцари мъртвешка тишина, докато някакъв влекач, плаващ нагоре по Темза, не наду сирената три пъти. Това развесели хората и разсея напрежението, а Самюъл промълви, че е жалко, че гласовете на капитаните на влекачи не се броят тук. Ясно беше, че е разочарован да бъде толкова далеч от победния брой гласове.

– Франсис Ъркарт – деветдесет и един гласа.

Бяха му запазили място на една от най-предните редици; той кимна безмълвно в знак на благодарност.

– Патрик Ултън – деветдесет и един гласа.

И това беше. Залата изригна. Никой вече не обръщаше внимание на Нюлендс. Той се опита да продължи.

– Тъй като няма избран кандидат, ще има втори тур точно след една седмица. Припомням на тези, които искат да участват във втория вот, че трябва да внесат кандидатурите си до четвъртък. Закривам заседанието!

Но вече никой не го слушаше.

Приятелството в политиката е въпрос на впечатление, което лесно се изтрива.

Офисът на Ъркарт преливаше от колеги и алкохол. Празненството беше в разгара си. Офисът му беше един от най-хубавите, с щедри прозорци, предлагащи гледка през реката към древния готически дворец на архиепископа на Кентърбъри в Ламбет. „Различни светове“, както често си мислеше Ъркарт. Той обикаляше и наливаше питиета на новодошлите, а те не спираха да прииждат, бързайки да стиснат ръката му. Някои от лицата беше видял за пръв път по време на кампанията, но това нямаше значение. Нови лица, нови гласове.

– Наистина страхотно, Франсис. Отличен резултат. Мислиш ли, че може да спечелиш? – запита един от по-възрастните му колеги в парламента.

– Вярвам, че да – отговори Ъркарт с кротка самоувереност. – Шансовете ми не са по-лоши от тези на останалите.

– Мисля, че си прав, да – каза колегата му и изпадна в словоизлияния, докато гасеше пожара в гърлото си с някакво бяло вино. – Младият Самюъл може и да е напред, обаче кампанията му върви назад. Сега изборът е между опитните глави: ти и Патрик. И, Франсис, искам да знаеш, че имаш пълната ми подкрепа.

Ще искаш да го помня, като сложа ръка на министър-председателската служба, помисли си Ъркарт, като се засмя и изказа благодарността си, а Мортима, която се носеше като херувимче из стаята, въпреки блъсканицата, доля поизпразнените им чаши и се усмихна гальовно.

Един от по-младите му поддръжници извади кутия със значки и като си проправяше път в стаята, ги закачваше по реверите. На значките пишеше просто FU. Младият политик, с наполеоновска фигура и зачервено лице, се озова пред Мортима. Развълнувано се пресегна с една значка към нея. Погледът му беше трогателен, но когато ръката му се приближи към бюста й, стана несигурен. Очите им се срещнаха и той се дръпна като попарен.

– О, Боже. Извинявайте. Май на това не му е тук мястото – изломоти той и изчезна обратно в тълпата.

– Откъде ги намираш тези? – прошепна тя с лек присмех в ухото на съпруга си.

– Като порасне, може да стане велик мъж.

– Ако порасне, прати ми го. Аз ще ти кажа.

Потокът от новопристигнали не секваше.

– Откъде се взеха всички тези хора? – попита Мортима, притеснена, че може да им свършат напитките.

– О, за някои от тях вечерта е много тежка – отговори той. – Вече са минали през приемите на Самюъл и Ултън, като са гледали да се разбере, че са там. Тяхната логика е: човек никога не знае. И е точно така, нали, скъпа? Човек никога не знае със сигурност?

– Аз обичам да съм сигурна в хората около мен, Франсис.

– Разбира се, скъпа. Точно затова имам по един асистент и на партито на Майкъл, и на това на Патрик. Да броят глави, да оглеждат лица. Да съм сигурен.