Майкъл Добс - Къща от карти

Те се погледнаха, лице в лице, за момент сякаш забравиха тълпата около тях.

– Каквото е нужно, Франсис.

– Ще искаш ли после да знаеш?

Тя поклати глава.

– Не, не повече, отколкото ти, любов моя.

Тя се обърна и се зае с домакинските си задължения.

В дъното на стаята телефонът звънеше постоянно: обаждаха се с поздравления и въпроси. Секретарката на Ъркарт държеше фронта, като същевременно отваряше бутилки и разменяше любезности с гостите, но сега беше застанала до рамото му и челото й се мръщеше.

– За теб е – прошепна тя напрегнато. – Роджър О’Нийл.

– Кажи му, че съм зает и че ще му се обадя по-късно – инструктира я той.

– Вече няколко пъти звъни. Звучи много разтревожен. Каза да ти кажа, че е, цитирам: „Адски, ама адски спешно“.

С нервна ругатня, той се отдели от гостите и застана до прозореца, където бюрото предлагаше малка преграда от мелето на празнуващите.

– Роджър?

Тонът му беше мек и той обърна усмихнатото си лице към гостите, като не искаше някой да усети раздразнението, което чувстваше вътре в себе си.

– Наистина ли е наложително? Тук при мен е пълно с хора.

– Тя е по следите ни, Франсис. Скапаната кучка знае всичко, сигурен съм. Знае, че съм бил аз, и после ще подгони и теб, тази гадна крава. Нищо не съм й казвал, но тя отнякъде е разбрала, един Господ знае откъде, но...

– Роджър, слушай ме внимателно. Стегни се.

Ъркарт запази контрол над тона си, но се обърна към прозореца, с гръб към всеки, който потенциално би прочел нещо по устните му. Но О’Нийл не спираше да плещи, изреченията му препускаха като бърз влак с отказали спирачки. Ъркарт го прекъсна.

– Роджър, кажи ми бавно и ясно за какво става дума.

Но дърдоренето започна отново и Ъркарт беше принуден да слуша и да се опитва да схване смисъла в хаотичната смесица от думи, подсмърчане и кихане.

– Дойде да ме види, гадната крава от пресата. Не знам как, Франсис, но не съм аз, нищо не съм казвал. Пратих я за зелен хайвер и май се върза. Но някак си е надушила. Всичко, Франсис. За адреса в Падингтън, за компютърните файлове. Дори за скапаното проучване. И това копеленце Кендрик сигурно си е отворило устата. Божичко, Франсис. Ами ако не ми е повярвала?

– Замълчи за малко – на Ъркарт му кипна, макар че се усмихваше. – Коя е тя, Роджър? За кого говорим?

– Сторин. Мати Сторин. Тя каза...

– Имаше ли някакви стабилни доказателства? Или само предположения?

О’Нийл се замисли за момент.

– Нищо доказано, поне не мисля, че имаше. Само се пробваше. Освен...

– Освен какво?

– Някой й е казал, че аз имам нещо общо с адреса в Падингтън.

– Кой, за Бога...

– Не знам, Франсис, не знам, мамка му. Но всичко е наред, не се тревожи, тя мисли, че Колингридж ме е помолил да регистрирам адреса.

– Роджър, само не ме карай да...

– Виж, аз ти свърших цялата мръсна работа, аз поех всички рискове. Ти нямаш грижи, а аз съм затънал до гуша. О, Франсис, трябва да ми помогнеш, страх ме е! Направих твърде много неща за теб, неща, които не трябваше, но не задавах въпроси, а правех всичко, каквото кажеш. Трябва да ме измъкнеш. Не издържам повече и няма да търпя повече. Трябва да ме защитиш, Франсис. Чуваш ли? О, Боже, моля те, помогни ми!

– Роджър, успокой се – каза той тихо в слушалката, като я прикриваше с две ръце. – Тя няма абсолютно никакви доказателства и няма от какво да се страхуваш. Заедно сме в кюпа, разбираш ли? И ще се справим заедно, заедно ще стигнем чак до Даунинг Стрийт.

От другата страна на телефона се чу само неконтролируемо ридание.

– Искам да направиш две неща, Роджър. Искам да продъл-жаваш да си мислиш за рицарското звание. Само няколко дни те делят от него.

Ъркарт чу нещо като едва различим израз на благодарност.

– А през това време, Роджър, искам да стоиш много далеч от г-ца Сторин. Разбираш ли?

– Но...

– Стой надалеч!

– Както кажеш, Франсис.

– Аз ще се оправя с нея – прошепна Ъркарт и прекъсна връзката.

Той изпъна рамене, погледна през прозореца, остави емоциите да се оттекат от него. Зад него се чуваше боботенето на властните мъже, които щяха да го избутат до Даунинг Стрийт. Пред него се простираха вековната гледка и реката, която беше вдъхновила толкова много велики хора. А той току-що бе затворил телефона на единствения човек, който можеше да го провали.

Какво казва един политик, когато в крайна сметка застане пред св. Петър? Оплаква се от нередовни бюлетини? Обяснява как само ако изборният ден е бил малко по-дълъг, всичко е щяло да бъде различно?