Майкъл Добс - Къща от карти

– Казаха ми, че се е наложило да захвърлите една внимателно планирана и готова кампания.

Пепелта, която висеше от цигарата му, загуби битката с гравитацията и се посипа по вратовръзката му; О’Нийл не обърна внимание, веждите му бяха сключени в опит да се концентрира.

– Ако това си чула, Мати, значи са ти дали грешна информация. Звучи ми като някой, който преследва лични цели. Сигурна ли си, че той е в позицията да знае всички факти? Може би ти пробутва някакви негови версии.

С широката си усмивка О’Нийл се опитваше да избие от главата й Кендрик като надежден източник. Усмивката му замръзна, като осъзна, че е адресирал източника като „той“, но нямаше начин това младо момиче да хване тази малка издънка. И все пак тя задаваше твърде много въпроси; О’Нийл започваше да се чувства некомфортно. В червата си усещаше нуждата от нещо по-силно от цигара независимо какво му беше наговорил Ъркарт.

– Мати, чака ме тежък ден, като се има предвид, че резултатите от вота излизат тази вечер и така нататък. Може ли да спрем дотук?

– Благодаря ти за отделеното време, Роджър. Страшно ми помогна.

– Аз нищо не съм казал.

– Но го правиш толкова убедително.

– Насреща съм по всяко време – каза той и я поведе към вратата.

На излизане минаха покрай компютърния терминал в ъгъла на претъпкания му офис. Тя се наведе да го разгледа и деколтето на блузата й се смъкна няколко сантиметра. Той се приведе до нея, доволен от гледката.

– Вашата партия е доста напред с технологиите. Предполагам, всички компютърни терминали в сградата са свързани с централния компютър?

Той се изправи, камбани забиха „тревога“ дълбоко в него, достатъчно силно, за да го разсеят от извивките на гърдите й.

– Ами... предполагам – каза той.

Сложи ръка на извивката на гърба й и я насочи леко към вратата.

– Страхувам се, че съм малко скарана с компютрите. Може някой път да ми дадеш някой урок, Роджър.

– Трябва много да си закъсала, за да питаш мен – пошегува се той.

– Изглеждаш като човек, който се оправя с всичко.

– Всички минаваме курс на обучение, но аз едва знам как да включа скапаното нещо – каза той. – Почти не го ползвам. Само за вътрешна поща, такива работи.

Очите му трептяха силно, той вече не можеше да се контролира.

– Извинявай, трябва да бягам – промърмори той и изхвърча от собствения си кабинет.

В 5 следобед вратите на Зала № 14 в Камарата на общините бяха тържествено затворени и гласуването приключи. Жестът беше изцяло формален, защото последните от всички 335 гласа бяха пуснати 10 минути по-рано. Зад затворените врати, под огромните маслени картини и грапавите тъмни тапети, сър Хъмфри и малък екип квестори се събраха, доволни, че денят беше минал гладко, въпреки че беше започнал ужасно с корекцията заради Ърл, която беше пратила подготовката им по дяволите. Една бутилка уиски се развъртя, за да се подсилят за броенето. В различни стаи в двореца осемте кандидата в разнообразни фази на вълнение или трезвост чакаха призива, който можеше да промени живота им.

Биг Бен удари шест и петнадесет, когато ги повикаха; в шест и половина отвориха вратите на залата и множеството депутати нахлуха вътре, за да станат свидетели на историческия момент. Бяха твърде много, за да могат всички да седнат на дългите маси, подобни на ученически чинове, а нямаше достатъчно място и за правостоящи, затова оставиха вратите отворени и тълпата изпълни и по коридора отвън. Вървяха сериозни залози, докато депутатите правеха последни изчисления за вероятния резултат; коридорът започна да прелива, когато се присъединиха и хората от медиите, които се опитваха да попият всеки шепот.

Сър Хъмфри се наслаждаваше на момента. Той беше в залеза на кариерата си, отдавна беше преминал пика на парламентарната си слава; дори малкото недоразумение покрай ваканцията му на Карибите му беше донесло повече внимание в Уестминстър, отколкото можеше да се похвали през последните години. „Безполезен е вятърът, който не вдига женски поли“, бяха го чули да се шегува в пушалнята. Сега седеше на подиума в залата в средата на редицата от негови „лейтенанти“ и като приглаждаше мустака си, призова за ред в залата.

– Тъй като имаме безпрецедентно голям брой имена на бюлетината, предлагам да съобщя резултатите по азбучен ред – започна той.

Започнаха с лоши новини за Дейвид Адамс, суетния бивш председател на Камарата, който беше заточен на задните скамейки по времето на Колингридж, след като беше заявил на всеослушание, че прекарва повече време при кралицата от министър-председателя. Беше се надявал да получи приличен брой гласове, които да му послужат да потърси отново пост в Кабинета. Копринената носна кърпичка увисна от смайването му, когато Нюлендс обяви, че той е събрал само дванадесет гласа. Бяха му обещани много повече, докато наливаше вино в гърлата на толкова много от неговите колеги. „Кучки!“ – чуха го да мърмори.