Майкъл Добс - Къща от карти

– Ти си...?

– Разведен. И много свободен.

Мати подозираше, че той предлага сделка, но колкото и привлекателен да беше, тя не би платила такава цена. Животът й вече беше достатъчно сложен.

– Знам колко са ценни източниците – каза тя, като върна разговора на темата, – но може ли поне малко да ме насочиш? Информацията може да е изтекла само от две места – партията или правителството, нали така...?

– Проницателна и с хубави глезени.

– След изборите започна вражда между щаба и Даунинг Стрийт. Ти каза, че кампанията е била по инициатива на партията, така че е логично да подозирам, че информацията е дошла от щаба на партията.

– Много си добра, Мати. Но не си го чула от мен, нали? И няма да ти кажа нищо повече за източника си.

Тонът му беше загубил игривостта си; беше станал служебен и предпазлив.

– Не се тревожи. С мен тайната на Роджър е в добри ръце.

Кендрик беше по средата на глътка вино. Изплю я обратно в чашата. Очите му, когато срещнаха нейните, бяха от хладна стомана.

– Да не мислиш, че съм толкова повърхностен, че да предам един стар приятел само защото си развяваш циците пред мен?

Стар приятел? Парчетата от тази част на пъзела започваха да се напасват.

– Знам, че е бил Роджър. Не е нужно да го потвърждаваш. И не съм тръгнала да водя разследване. Той си има достатъчно проблеми и без това. Няма да пиша за това.

– Тогава за какво си тук?

– Информация. Да разбера повече.

– А точно започвах да те харесвам. Мисля, че е време да си тръгваш, Мати.

Мъжете от „Мирър“ бяха там и по обяд, и вечерта, четяха, бъркаха си в носа и гледаха. Чакаха Ърл в гнусната си кола почти четиридесет и осем часа без прекъсване, следяха всяко потрепване на перде, снимаха всеки, който минава, включително пощальона и млекаря. И жена му, разбира се. Той намери само трохичка утеха във факта, че тя излезе рано, за да посети сестра си. Тя беше мила и заслепена жена, беше приела, че журналистите дебнат пред входната й врата заради кампанията – което по някакъв начин си беше така.

Ърл не знаеше към кого да се обърне, нямаше с кого да сподели нещастието си или от кого да потърси мъдър съвет. Той беше самотник, искрен и дори благочестив мъж, но беше направил една грешка, за която знаеше, че един ден ще си плати.

Бяха се изморили да чакат. Почукаха на вратата му.

– Извинявайте, че ви притесняваме, г-н Ърл. Симъндс и Питърс, нали ни помните? Само един бърз въпрос, който редакторът ни иска да зададем. От колко време го познавате?

Набутаха още една снимка в лицето му. Отново Саймън, но тази снимка не беше от митинга, а беше правена във фотографско студио, той беше облечен от глава до пети в черни кожени дрехи, прорязани от метални ципове. Якето му беше разкопчано и откриваше слабото му тяло с широки рамене, а дясната му ръка влачеше дълъг камшик.

– Махнете се. Махнете се. Моля ви, махнете се!

Той се разкрещя толкова силно, че съседите излязоха да видят какво става.

– Ако сега не е удобно, ще дойдем по-късно, сър.

Те тихомълком се прибраха в колата и продължиха да наблюдават.

Тези, които искат да се катерят по високите дървета, трябва да приемат факта, че това ще извади на показ най-срамните им части.

Вторник, 23 ноември

На следващата сутрин все още бяха там и го чакаха. На Ърл не му бяха останали емоционални запаси. Той седеше и тихо плачеше в креслото в кабинета си, а ноктите му, или каквото беше останало от тях, бяха впити в облегалката. Той беше работил толкова усърдно, заслужаваше толкова много, но сега всичко рухваше.

Той знаеше, че трябва да се откаже. Нямаше смисъл да продължава. Вече не вярваше в себе си, беше изгубил правото да иска други да вярват в него. Със замъглен поглед, той бръкна в чекмеджето на бюрото и напипа личния си тефтер с телефонни номера. Занатиска бутоните на телефона, сякаш потапяше пръстите си в най-силната киселина. С голямо усилие се опитваше да контролира гласа си по време на краткия разговор. После всичко свърши и той можеше да поплаче отново.

Новината, че Ърл се оттегля от състезанието, втрещи всички, когато се разнесе из Уестминстър по-късно сутринта във вторник. Беше толкова неочаквано, че нямаше време да променят вече принтираните бюлетини, освен като позорно зачеркнат името му с химикалка. Сър Хъмфри беше много недоволен, че внимателната му подготовка потъва в хаос в последната минута, и сипеше нецензурни думи пред всеки, който беше наоколо да слуша, но точно в 10 сутринта Зала № 14 в Камарата на общините, която беше определена за гласуването, отвори врати и първите няколко от всичките 335 депутати на управляващите, които щяха да гласуват, започнаха да влизат един по един. Щеше да има две значими отсъствия: министър-председателят, който беше обявил, че няма да гласува, и Харолд Ърл.