Майкъл Добс - Къща от карти

В това лоби депутатите се отбиват и за да си вземат съобщенията.

– Здравейте, г-н Кендрик.

Той вдигна поглед от множеството хартиени листове и видя Мати до него. Усмихна се.

– А вие сте...

– Мати Сторин.

– Да, разбира се.

Той се огледа наоколо, преди очите му да се върнат на лицето й.

– И какво мога да направя за теб, Мати?

– Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

– С удоволствие. Но не мога сега, за съжаление – каза той и погледна часовника си. – Какво ще кажеш да пием чай? В моя офис? В четири и половина? Тогава ще имам много време за теб.

Кендрик беше от редовите членове на опозиционната партия, от задните скамейки в Долната камара, а офисът му беше малка самостоятелна стая в сградите „Норман шоу“ – фасадите с червени тухли, станали известни от безброй стари черно-бели филми за Скотланд Ярд, щаба на градската полиция. Силите на закона отдавна се бяха преместили в сивата бетонна крепост на улица „Виктория“, а администраторите от Парламента с радост завзеха освободеното, макар и разнебитено място през улицата от основните сгради на Парламента, за да си осигурят така нужното допълнително офис пространство. Кендрик скочи иззад бюрото, когато тя влезе.

– Мати, ела в дома ми и влез в личното ми пространство. Има толкова чар, колкото килия на монах, нали?

– Няма откъде да знам. Не се събирам с монаси – отвърна тя.

Той й помогна да свали палтото си, изгледа я по-скоро естетски, отколкото хищно – вълненият пуловер беше целенасочено тесен, полата точно толкова къса, че да се виждат коленете й. Тя имаше нужда от вниманието му и го получаваше.

– Чай или...? – попита той, като повдигна вежда.

– Или – каза тя.

Той извади бутилка „Шардоне“ от малък хладилник в ъгъла и свали две чаши от библиотечката. Тя седна на малкото канапе, докато той наливаше.

– За дома – каза тя и вдигна чашата си.

– Това изобщо не е домът ми и никога не искам да бъде – изръмжа той. – Как изобщо се очаква от нас да ръководим една западаща империя от такива килери, един Бог знае. Но ще пия за твое здраве.

– Не може да ви е чак толкова неприятно. Борили сте се с години да влезете тук.

– Неблагодарно копеле съм, нали? – каза той и пусна една прелестна усмивка.

– А и бързо успяхте да се прочуете.

– Ласкателства, а? И крака. Явно искаш нещо от мен.

Той я погледна с нетрепващ, разбиращ поглед. Беше неин ред да се усмихне.

– Г-н Кендрик...

– Ох, дявол да го вземе, вече минахме етапа с г-н Кендрик, надявам се.

– Стивън, работя по материал за работата на парламента и как политиката може да бъде пълна с изненади. А когато става дума за изненади, твоята беше една от най-големите.

Кендрик се изсмя.

– Още не мога да повярвам как репутацията ми се изгради на базата на един... как да го кажа? Чист късмет? Хазарт? Изстрел в тъмното?

– Искаш да ми кажеш, че не си знаел предварително, че схемата с болниците остава на заден план, че просто си познал? – попита тя с недоверие.

– Не ми ли вярваш?

– Нека ти отговоря така: аз съм един усмихнат циник.

– Стига поне да си усмихната, Мати... – той й наля още една чаша. – Нека ти отговоря така: не бях напълно сигурен, рискувах.

– А какво знаеше?

– Неофициално?

– Много неофициално, ако искаш.

– Досега не съм разказвал цялата история на никого... – той се загледа в краката й. Мати търкаше глезените си един в друг, сякаш я боляха пищялите. – Но ми харесват методите ти на разпит. А и едва ли има нещо лошо в това да ти кажа малко от предисторията.

Той се замисли за момент колко далече можеше да отиде.

– Открих, че правителството, или по-скоро щабът на партията, планира масирана кампания, за да промотира новия план за болниците. Работили здраво, изхарчили доста пари за подготовката, както си е редно за такава мащабна програма. Но в последния момент спират цялото скапано нещо. Просто му дърпат шалтера. Помислих малко и колкото повече го мислех, толкова повече единственото обяснение, което се връзваше, беше, че не дърпат шалтера на промоционалната кампания, а на самата програма. И затова реших да предизвикам министър-председателя – и той падна в капана! Аз самият бях страшно изненадан.

– Не помня по това време да е имало обсъждане на някаква промоционална кампания.

– Искали са да има елемент на изненада. Мисля, че е била планирана съвсем тайно.

– Явно имаш тайни източници.

– И точно такива ще си останат, дори за теб. Тайна! Не бих казал такова нещо дори на бившата си.