Майкъл Добс - Къща от карти

Бяха се срещнали в един пътнически вагон, късно една вечер, когато Ърл се прибираше от митинг в северозападната част на страната. Бяха сами, Ърл беше пиян, а Саймън беше много, много дружелюбен. И красив. Събуди у Ърл едно чувство, което той се опитваше да забрави от университетските години насам. Докато влакът пореше нощта, той и Саймън бяха попаднали в един свят, далеч от светлините и отговорностите, които ги чакаха на гарата. Ърл беше извършил неща, които няколко години по-рано биха го вкарали в затвора, но и тогава бяха законни само между пълнолетни, действащи по собствена воля и определено не във вагон на британските железници на двадесет минути от Бирмингам.

Ърл с мъка беше слязъл от влака на гара Юстън в Лондон, беше бутнал две двадесетачки в ръката на Саймън и прекарал нощта в един от клубовете, на които беше член. Не бе могъл да понесе мисълта да се прибере вкъщи.

Не беше виждал Сайман през следващите шест месеца, докато един ден той не се появи изневиделица в централното лоби на Парламента, молещ служителите да повикат Ърл. Когато паникьосаният министър пристигна, се оказа, че младежът няма намерение да предизвиква публичен скандал, беше обяснил на служителите, че е познал Ърл от телевизията, и много дискретно поиска пари. Ърл му плати някакви „разходи“ за пътуването до Лондон и го отпрати с благопожелания.

След още няколко седмици Саймън пак се беше появил и Ърл вече знаеше, че няма да има отърване. Каза на Саймън да почака. После се усамоти в един ъгъл на парламентарната зала, прекара десет минути, загледан в сцената, която толкова много беше заобичал, с ясното съзнание, че този младеж отвън заплашва всичко, което цени в живота си. Като сам не намери отговор, някак си се озова в офиса на Камшика и си изля душата. Имаше един младеж в лобито, който го изнудваше заради една кратка и глупава авантюра, която се беше случила преди много месеци. Свършено беше с него.

– И сега педалчето ти трови живота – беше предположил Ъркарт, преди да се извини за неуместния епитет. – Не се тревожи, Харолд, и по-лоши неща са ставали във военно време, а да не говорим за стаите на разните му там комисии на горния етаж. Само ми покажи малкото лайненце.

Ъркарт беше удържал на думата си, всъщност беше се справил великолепно. Отиде, представи се на момчето и го увери, че ако не напусне сградата до пет минути, ще извика полицията да го арестува за изнудване.

– И не си мисли, че си първият – увери го Ъркарт. – Ще се учудиш колко често се случва. Просто в такива случаи арестът и последващият съдебен процес се провеждат със страшно малко публичност. Никой няма да разбере кого си се опитвал да изнудваш и много малко хора ще разберат дори за колко време са те тикнали зад решетките. Може би само бедната ти майка.

Без повече да чака, младежът беше стигнал до заключението, че е направил ужасна грешка и че трябва да се изпари от сградата и от живота на Харолд Ърл, и то много бързо, но Ъркарт беше взел предпазни мерки и все пак беше записал данните от шофьорската книжка на Саймън, в случай че продължи да създава проблеми.

А сега отново беше тук, свит на седалката на първия ред, готов да отправи незнайните си искания, от които трескавото въображение на Ърл само се измъчваше. Мъчението продължи по време на цялата реч, която завърши доста разочароващо за неговите поддръжници. Съдържанието беше на мястото си, принтирано с големи букви на малките листчета от рециклирана хартия, но страстта я нямаше. Той се препъваше по уморената проза на своите служители, капчици пот се стичаха от носа му, макар да беше студен ноемврийски ден, а умът му сякаш беше другаде, докато произнасяше фразите. Най-верните почитатели все пак ръкопляскаха и скандираха ентусиазирано, когато той приключи, но и това не помогна. Наложи се кметът почти да го влачи от платформата обратно към множеството в залата, за да се даде шанс на хората за последни ръкостискания и лични пожелания за успех на любимия син на Есекс. Докато го поздравяваха и тупаха по гърба, той беше завлечен все по-близо до младите, пронизващи, знаещи очи на Саймън. Все едно го дърпаха към портите на Ада. Но Саймън не предизвика сцени, не направи нищо, освен да стисне потната му ръка и да се усмихне, докато си играеше нервно с медальона, който се поклащаше натрапчиво около врата му. И после изчезна, просто още едно лице в тълпата.

Когато Ърл се прибра вкъщи, двама мъже стояха отпред на студа и чакаха.

– Добър вечер, г-н Ърл, г-жо Ърл. Симъндс и Питърс от вестник „Мирър“. Интересен митинг имахте днес. Имаме прес-информацията, думите на речта, но ни трябва малко цвят за читателите. Например как реагира публиката. Имате ли нещо да кажете относно публиката, г-н Ърл?