Майкъл Добс - Къща от карти

– Изкарай ни от тук! Карай! – извика той, но шофьорът вдигна безпомощно ръце.

Тълпата беше обградила колата, блокирайки всяка надежда за отстъпление.

– Карай! – продължи да вика той, обзет от клаустрофобия.

Но без полза. Не беше осъзнато решение, а по-скоро панически инстинкт в състояние на отчаяние и ярост: той се наведе напред и дръпна лоста на автоматичните скорости към задна предавка. Колата подскочи и мръдна не повече от половин метър преди кракът на шофьора да натисне спирачката, но беше твърде късно. Колата се беше забила в тълпата. Една инвалидна количка беше прекатурена, а една жена в униформа на медицинска сестра беше повалена. Пищеше от болка.

Тълпата се разцепи и шофьорът използва възможността да върне назад през портите, да обърне колата със зрелищен завой с ръчна спирачка и да даде газ към бягството, оставяйки дълги следи от гуми по асфалта.

Политическата кариера на Макензи остана някъде там, на асфалта, при грозните следи от изгоряла гума. Нямаше значение, че инвалидната количка беше празна или че жената не беше пострадала лошо. Нито че тя изобщо не беше медицинска сестра, а платен провокатор от страна на профсъюза с много опит в това как се превръща един театър на протеста в сензационна новина. Никой не се постара да разпита, а и защо да се занимават? Те вече имаха своята новина. Приливната вълна се беше обърнала срещу давещия се и беше захвърлила горкия Макензи още по-навътре в открито море.

Навремето някой беше казал, че всички политически кариери завършват с провал. Точно затова политиците имат предница и задница. За да е по-лесно да ги трупаш един върху друг.

Петък, 19 ноември

Беше тежка седмица за Мати. Темпото в изборната кампания рязко се беше повишило, но тя плуваше зад лодката, назад от събитията. Нищо не излезе от няколкото интервюта за работа. Очевидно беше в черния списък на всички вестници от наскоро разширената империя на Ландлес, а никой от оставащите конкуренти не бързаше да го настройва против себе си. Беше й излязло име: тя е „труден характер“. А в петък сутринта лихвите по ипотеката й се повишиха.

Но най-лошото беше, че се чувстваше разочарована от себе си. Макар че беше събрала доста парчета от пъзела, все още не можеше да види картинката в тях. Нищо не пасваше. Резултатът беше тъпа, пулсираща болка в слепоочията й, която се задържа с дни, затова тя извади екипа за джогинг от гардероба и започна да набива крак по покритите с листа пътеки на Холанд парк с надеждата, че физическото натоварване, от което и без това отдавна имаше нужда, ще пречисти и тялото, и ума й. Вместо това сякаш само си причиняваше допълнителни болки; дробовете и краката й започнаха да се оплакват. Идеите, издръжливостта и времето й бяха на привършване. Първият вот беше само след четири дни, а тя се занимаваше да плаши катеричките в парка.

В замиращата вечерна светлина тя тичаше по виещите се алеи покрай кестени, които се извисяваха над нея грамадни и голи; надолу по Алеята на липите, където през деня врабчетата бяха кротки като домашни животни; покрай червените тухли на останките от старата къща „Холанд“, изгорена до основи преди половин век, обвита в мрачни спомени за стара слава. В дните преди Лондон да се разрасне до ненаситното градско чудовище, което поглъща всичко около себе си, къщата „Холанд“ е била седалище в покрайнините за Чарлз Джеймс Фокс, легендарния радикал от осемнадесети век, който е прекарал живота си в преследване на революционни каузи и планове за свалянето на министър-председателя. Всичко се оказало напразно в крайна сметка. Но кой ли е успявал там, където той се беше провалил?!

Тя обходи отново наум бойното поле, на което беше паднал Колингридж: изборната кампания, изтичането на информация, скандалите, всички личности, засмукани в тресавището, не само Колингридж и брат му Чарли, а и Уилямс, О’Нийл, Беърстед, Макензи, сър Джаспър Грейнджър и разбира се – Ландлес. Това беше. Всичко, с което разполагаше. Но накъде водеше всичко това? Докато се изкачваше по наклона към най-високата част на гористия парк и подметките й потъваха в размекнатата земя, тя претегли възможностите, за да види дали някоя няма да натежи.

„Колингридж не дава интервюта. Уилямс комуникира само чрез пресцентъра. О’Нийл не изглежда адекватен да даде отговор на каквото и да било, а Ландлес няма да спре да ме изслуша и на червен светофар. Остава...“ Тя спря рязко, като зарови обувки в мъртвите листа. „Ами да, вие, г-н Кендрик.“