Майкъл Добс - Къща от карти

Все пак се надяваме, че след нужното разискване той ще подкрепи сливането, но нашето мнение за Ъркарт се основава на много повече от търговски интерес. Той е единственият кандидат за момента, който демонстрира едно жизненоважно качество, което липсва при много други – лидерство.

От кулоарите на Уестминстър можеха да се чуят звуците на ядосано затръшнати врати, когато амбициозни политици осъз-наха, че Ъркарт отново им е откраднал парада. Гледката от един мезонет над Хайд парк беше различна. Ландлес се взираше над короните на дърветата към света, който много скоро се надяваше да бъде негов.

– За твое здраве, Франки – промърмори той с нос в чашата си. – За наше.

26 Политически сексскандал от 1961, който дискредитира правителството на Харолд Макмилан и води до неговата оставка. В основата на скандала са министърът на войната Джон Профумо, 19-годишната танцьорка Кристин Кийлър и руският военен аташе Евгени Иванов. Освен за секстриъгълник става дума и за размяна на разузнавателна информация.

Краят на въжето за някой е само началото на въжето за други.

Четвъртък, 18 ноември

Когато срокът за подаване на кандидатурите приключи в четвъртък, единствената изненада беше оттеглянето в последния момент на Питър Беърстед. Той първи беше заявил намерението си да се кандидатира, но за него състезанието вече беше приключило.

– Постигнах целта си: да има истински избори – обяви той нервно. – Знам, че нямам шанс да спечеля, затова правя път на другите. Ще помагам само да изнасяме телата от арената.

Беше имал предвид „Ще помагам да превързваме раните“, но не за пръв път склонността му към остри фрази беше замъг-лила преценката му. Той веднага прие предложението на вестник „Дейли експрес“ да пише лични и недискретни профили на кандидатите по време на кампанията.

А те вече бяха девет, безпрецедентно голям брой, но преобладаващите прогнози бяха, че само петима от тях имат сериозни шансове – Самюъл, Ултън, Ърл, Макензи и Ъркарт. Сега, когато списъкът на бойците беше готов, социолозите удвоиха усилията си да търсят мнението на депутатите от управляващата партия, за да подушат накъде духа вятърът.

Пол Макензи беше изпълнен с решимост да покаже острието на меча си. Министърът на здравеопазването таеше в себе си много разочарования. Той завеждаше здравния сектор повече от пет години и също като Ъркарт се беше надявал на нови предизвикателства при евентуални промени в Кабинета след изборите. Дългите години на работа в една закостеняла бюрократична система го бяха накарали да се чувства смален. Няколко години преди това той беше смятан за една от изгряващите звезди в партията – човек, който съчетава остър интелект с дълбока човешка загриженост. Много хора предричаха, че ще стигне до върха. Но здравеопазването се оказа бюрократично чудовище, което той не можа да опитоми, камо ли да дресира, а честите сблъсъци с протестиращи сестри и шофьори на линейки оръфаха имиджа му. Отлагането на плана за разширяване на болниците беше последната капка. Той се чувстваше все по-обезверен, беше обсъждал с жена си, че иска да се откаже от политиката при следващите избори, затова, когато Колингридж се сгромоляса, той го прие като давещ се, чиито крака усещат твърда почва.

Макензи се хвърли в последните пет дни преди първия вот, преливащ от ентусиазъм и енергия, нетърпелив моментално да направи впечатление, решен да извиси глава над тълпата. Беше поискал екипът му да намери подходяща възможност за фотосесия, някакъв повод, за да съживи блясъка на имиджа си. Но никакви скапани болници, беше ги инструктирал той. Твърде често беше подавал пръст и му бяха отхапвали ръката. През първите три години от мандата той съвестно беше посещавал всички болници, опитвайки се да научи повече за болничната грижа, но го бяха посрещали тълпи от протестиращи сестри, оплакващи се от „робските заплати“, а в по-лоши случаи и бурни демонстрации от страна на помощния персонал, протестиращ срещу „жестоките съкращения“. Сложиха му прякора „Д-р Кръц“, макар че от профсъюзите понякога караха протестиращите да сменят първата буква с „п“ на плакатите си. Дори лекарските профсъюзи явно поддържаха становището, че бюджетите в здравеопазването трябва да се определят от вдигания шум по улиците, а не от реалните нужди. Понякога, макар и само пред най-близките му, всичко това докарваше Макензи до сълзи на унижение.