Майкъл Добс - Къща от карти

Раменете му се свиха в огромен жест на неизбежност и се спуснаха като падаща лавина.

– Така че правителството ще трябва да реши. Дали да се прави на щраус, който заравя главата си, докато британската вестникарска индустрия фалира, както стана с автомобилната, и да остави да ни изкупят американците, японците или дори австралийците. Или ще бъдат визионери, които ще подкрепят най-добрите от британската индустрия? Изборът е прост. Да се свием и да западнем? Или да се изправим срещу останалия свят и да победим?

Канонада от светкавици го приветства, когато се отпусна в стола, докато журналистите, които все още си водеха записки на ръка, бързаха да запишат казаното. Този, който беше задал въпроса, се обърна към съседа си.

– Как мислиш? Дали ще му се размине на старото копеле?

– Логиката му относно индустрията е силна, няма съмнение, а и има нещо очарователно в едно момче, издигнало се от работническата класа, не мислиш ли? Но доколкото познавам нашия Бен, ми се струва, че няма да разчита само на убедителна логика и страстни аргументи. Той е от типа хора, които вече са подготвили всяка стъпка и са предвидили всеки възможен гаф. Мисля, че скоро ще разберем колко много политици му дължат услуги.

Оказваше се, че изглежда цял куп политици са длъжници на Ландлес. Крайният срок за подаване на кандидатури беше на следващия ден, а първият вот едва след седмица, но никой не искаше да рискува и да си навлече гнева на комбинираната мощ на групите на „Кроникъл“ и „Юнайтед“. Всички се втурнаха да подкрепят идеята и само за часове това се превърна в надпревара между претендентите, като всеки гледаше да не изостане. Ами човекът не само беше предприемач, а и патриот. Явно Ландлес отново беше открил правилния начин да погъделичка фантазиите на политиците. До късния следобед той вече спокойно ядеше обичайната си дебела пържола и подръпваше доволно тирантите си.

Разбира се, не всички се вързаха. Вестник „Индипендънт“ не можа да устои на изкушението да го нападне:

Изявлението на Ландлес избухна като граната по средата на състезанието за нов лидер – предполага се, че точно това е било неговото намерение. От скандала „Профумо“ 26насам не сме ставали свидетели толкова много политици да бъдат хванати със свалени гащи. Това е не само недостойно, но и опасно състояние за един политик.

Не всички кандидати взеха участие в надпреварата да се мазнят на Ландлес. Самюъл беше предпазлив, уклончив – имаше твърде много рани от нож в гърба, за да си подава главата над парапета. Каза, че иска първо да разбере какво мислят работниците в двете организации, преди да вземе решение, и още преди пържолата на Ландлес да изстине, представители на профсъюзите се обявиха против плана за сливането. Те отбелязаха, че няма гаранции, че хората ще си запазят работата, и че не са забравили или простили нетактичната шега на Ландлес, че за всеки спечелен милион му се е налагало да уволни по десет хиляди души. Изправен пред съпротивата на профсъюзите, Самюъл осъзна, че вече би било абсурдно да подкрепи сделката, и потърси спасение в мълчанието.

Ъркарт също се открои от тълпата. Само час след пресконференцията той беше пред камерите с педантично подготвен анализ на глобалния информационен пазар и бъдещите тенденции. Техническата му експертиза засенчи всички негови съперници, но все пак той остана предпазлив.

– Въпреки че изпитвам най-дълбоко уважение към Бенджамин Ландлес, смятам, че би било погрешно от моя страна да вземам прибързани решения, преди да съм имал възможност да обмисля всички детайли. Мисля, че един политик трябва да бъде внимателен; създава се лош имидж за работата ни, ако всички бързаме да си купим благоразположението на редакционните колонки. За да избегна всякакви грешни интерпретации, няма да обявя моята гледна точка, преди да излязат изборните резултати. А дотогава, разбира се – добави скромно той, – може да се окаже, че тя вече не представлява интерес.

„Само да можеше всички негови колеги да заемат достойна и принципна позиция като Ъркарт,“ коментира „Индипендънт“ и го заля с хвалебствия. „Ъркарт задава държавнически тон в кампанията си, което го отделя от останалите. Със сигурност няма да навреди на шансовете му.“

Подобни коментари отекнаха и в други редакционни анализи и не на последно място в „Кроникъл“.

Ние окуражавахме Франсис Ъркарт да се кандидатира за лидер, заради уважението ни към независимото му мислене и личното му достойнство. С радост приехме факта, че той отговори на предизвикателството, и все още сме убедени, че препоръката ни е била правилна. Отказът му да прибързва с преценката си относно сливането „Кроникъл – Юнайтед“ е точно това, което бихме очаквали от него.