Майкъл Добс - Къща от карти

Почти не му се удаваше възможност да се вижда с пациенти. Дори когато се опитваше да се промъкне в някоя болница през задния вход, демонстрантите все намираха начин да разберат точно къде ще се появи, готови да го замерят с обиди точно в момента, когато пристигнат телевизионните камери. Да бъде публично пребиван от ангелите на милосърдието, не се отразяваше добре нито на имиджа, нито на самочувствието му. Затова Макензи просто спря да посещава болниците. Вместо донкихотовски да се подлага на тормоз, предпочете да се придържа към по-безопасни локации. Беше въпрос на самосъхранение.

Затова сега планът му беше колкото прост, толкова и безопасен. Вместо болница – „би било напълно нередно да използвам болни хора за моите собствени политически цели“ – неговият екип организира посещение в централата на лабораториите „Хюманфит“, която се намираше на главен път М4, водещ на запад от Лондон. Тези лаборатории произвеждаха оборудване за хора с увреждания и наскоро бяха разработили революционна инвалидна количка, която се задвижва с гласови команди. Тя можеше да се използва дори от хора с парализа, които не могат да движат крайниците си. Съчетанието от новаторство в британските технологии и допълнителна грижа за хората с увреждания беше точно това, което беше нужно на Макензи, и едва няколко часа след като крайният срок за подаване на кандидатури изтече, колата на министъра вече бързаше по главния път в търсене на спасението.

Макензи беше подходил внимателно. Не приемаше успеха на визитата си за даденост. Един модерен завод предлагаше добри кадри, но една бурна демонстрация беше хиляда пъти по-интересна за камерите. Бяха го хващали в засада толкова много пъти, че настоя екипът му да предупреди медиите само три часа преди той да пристигне на място – достатъчно време да се организират снимачните екипи, но недостатъчно време, за да се организира платена тълпа демонстранти. Като приближаваше лабораториите, той се облегна на кожената седалка в колата, изрепетира усмивката си и се поздрави за предпазливостта. Всичко щеше да мине много добре.

За негово нещастие, екипът му се беше оказал твърде ефикасен. В правителството трябва да се знае по всяко време къде се намира даден министър; като всички други депутати, те трябва да бъдат на разположение, доколкото им е възможно, за спешни случаи или за непредвидено спешно гласуване в Камарата на общините. Затова предния петък, следвайки правилника твърде дословно, секретарката на Макензи беше изпратила пълен списък с предстоящите му ангажименти към координационния отдел на правителството – познат и като отдела на Камшика.

Докато изминаваха последните няколкостотин метра по тясната отбивка към самотните модерни сгради на лабораториите насред голото поле, Макензи среса косата си и се подготви психически. Министерският автомобил мина покрай тухлената стена, която опасваше парцела, и докато на задната седалка министърът оправяше възела на вратовръзката си, зави през предните порти.

Едва преминал портите, шофьорът скочи на спирачките, Макензи залитна към предната седалка, като разпиля листове хартия и развали безупречния си външен вид. Преди да има възможност да наругае шофьора и да му поиска обяснение, причината за проблема се изправи пред него и започна да загражда колата му. Беше сцена, по-лоша от най-страшните му кошмари.

Малкият паркинг пред входа на завода гъмжеше от тълпа беснеещи протестиращи, всички облечени в униформи на медицински сестри и хвърлящи обиди, като всяка гневна дума или действие се записваше от трите телевизионни камери, които бяха надлежно призовани от пресаташето на Макензи и поставени на балконите на административната сграда с идеална видимост към случващото се. Веднага щом колата мина през портите, тълпата се хвърли напред и я обгради, като ритаха по шасито и тропаха по тавана. За няколко секунди антената и чистачките на колата бяха изскубнати. Шофьорът бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да натисне паник бутона, който присъстваше във всеки министерски автомобил и автоматично затваряше прозорците и заключваше вратите, но не и преди някой да успее да се изплюе в лицето на Макензи. Юмруци и изкривени лица се бяха залепили за стъклата и заплашваха с насилие; колата се клатеше, тълпата я притискаше от всички страни, катереше се по нея, а той чувстваше, че се задушава, вече не виждаше небето, дърветата, не виждаше помощ, а само омразата в лицата им на сантиметри от неговото.