Майкъл Добс - Къща от карти

– Извинявай, да ти налея ли едно и на теб, Франсис? – изломоти О’Нийл, като си спомни добрите маниери.

– Не веднага , скъпи Роджър. Искам да ми е бистра главата, нали разбираш. Но, моля те, ти не се съобразявай.

О’Нийл си наля още една пълна чаша и се свлече в едно кресло. Докато разговаряха, алкохолът се бореше с остатъците от други субстанции в организма му и бесовете в очите му станаха по-малко налудничави, макар че езикът му натежа, а думите му ставаха все по-несвързани. Депресант се бореше със стимулант, без да могат да стигнат до примирие и баланс, и той постоянно се клатеше на ръба между двете бездни.

– Роджър – говореше Ъркарт, – по всичко личи, че до края на седмицата ще се настаним на Даунинг Стрийт. Мислих доста от какво ще имам нужда аз. Но реших, че може да поговорим и за това какво ти искаш.

О’Нийл отпи отново, преди да отговори.

– Франсис, преливам от благодарност, че мислиш за мен. Ти ще бъдеш първокласен министър-председател. Наистина. Така се случва, че и аз помислих малко за всичко това и се чудех дали може да ти бъде полезен някой като мен на Даунинг Стрийт, нали разбираш, като съветник или дори официален говорител. Ще имаш нужда от много помощ, а ние досега работим толкова добре, и си мислех...

Ъркарт махна с ръка, за да го накара да замълчи.

– Роджър, има една камара държавни служители, които да поемат такива отговорности, а и тези хора вече вършат тази работа. Това, от което имам нужда, е някой точно като теб, който да поеме политическата част на нещата, някой, на когото мога да имам доверие и който няма да повтори същите калпави грешки в партийната организация, които се случват в последните месеци. Много бих искал да останеш в щаба на партията, под ръководството на нов председател, разбира се.

Угрижено изражение сбръчка челото на О’Нийл. Същата безсмислена работа, да гледа от страничната линия как държавният апарат командва парада? Нали и без това през последните години се занимава с това!

– Но за да правя това ефективно, Франсис, ще имам нужда от подкрепа, от някакъв специален статут. Мисля, че бяхме говорили за рицарско звание.

– Да, точно така, Роджър. Това е най-малкото, което заслужаваш. Ти беше просто незаменим за мен и трябва да знаеш колко съм ти благодарен. Но аз поразпитах малко. Такъв тип признание може и да не е възможно, поне на този етап. Вече има твърде много хора, които чакат на опашката да получат звание, когато се оттегли министър-председателят, а и има ограничен брой титли и звания, които той може да раздаде. Страхувам се, че ще отнеме известно време...

О’Нийл седеше прегърбен в креслото, свлечен в предната част на кожената седалка, но сега рязко изправи гръб, объркан, изпълнен с негодувание.

– Франсис, говорихме друго.

Ъркарт беше решил да изпробва О’Нийл, да го изтормози, да го сръчка, да му бръкне с пръст в окото или отзад, да го залее с обиди и разочарование, да го постави в малка степен на напрежението, което неминуемо го чака през следващите няколко месеца. Искаше да види колко може да издържи О’Нийл, преди да загуби контрол. Не му се наложи да чака повече от секунда.

– Не, не това говорихме, Франсис. Ти обеща! Това беше част от сделката! Даде ми думата си, а сега ми казваш, че няма да стане. Няма повишение. Няма звание. Не сега, не скоро, никога! Ти получи това, което искаше, и сега смяташ, че ще се отървеш от мен. Грешно си си направил сметката! Аз лъгах, мамих, фалшифицирах и крадох за теб. А сега се държиш с мен, както всички други. Няма да оставя повече хората да ми се смеят зад гърба или да ме гледат отвисоко сякаш съм някакъв миризлив ирландски селянин. Заслужам това рицарско звание и ще го получа!

Чашата му беше празна и О’Нийл, треперещ от емоция, се стана и отиде до гарафата, за да си я напълни отново. Той си наля от втората гарафа, без да се интересува какво има вътре, разливайки тъмната течност през ръба на чашата. Изсърба огромна глътка, преди да се обърне към Ъркарт и да продължи с лавината от гневни изблици.

– Минахме през всичко това заедно, като един отбор, Франсис. Всичко направих за теб, ти нямаше да припариш до Даунинг Стрийт, ако не бях аз. Или успехът е за двама ни, или заедно отиваме по дяволите. Ако ще свърша на торището, Франсис, проклет да съм, ако отида там сам. Не можеш да си го позволиш, не и с всичко, което знам. Ти си ми длъжник!

Той трепереше и разливаше още уиски. Зениците му бяха като точици. От устата му бе потекла слюнка.

Думите бяха казани, заплахата беше отправена. Ъркарт хвърли ръкавицата на провокацията и О’Нийл я вдигна и без да си поеме дъх дори, зашлеви с нея Ъркарт през лицето. Вече беше ясно, че не става въпрос дали О’Нийл може да загуби контрол, а колко скоро това ще се случи, и се оказа, че му трябва съвсем малко. Нямаше смисъл да го тества повече. Ъркарт рязко прекрати всичко това с широка усмивка и с клатене на глава.