Майкъл Добс - Къща от карти

– Роджър, скъпи приятелю. Разбра ме напълно погрешно. Само казвам, че ще е трудно този път, за списъка с титли и звания за Нова година. Но ще има още един списък пролетта, за рождения ден на кралицата. Всъщност само няколко седмици след това. Искам само да почакаш дотогава.

Той сложи ръка на разтрепераното рамо на О’Нийл.

– А ако искаш пост на Даунинг Стрийт, тогава ще ти намеря такъв. Ние сме екип, ти и аз. Ти го заслужи. Давам ти честната си дума, Роджър, няма да забравя какво заслужаваш.

О’Нийл не можа да произнесе нищо друго освен някакво мърморене. Нервите го бяха изцедили докрай, алкохолът копаеше в организма му, а емоциите го бяха разкъсали и сега го събираха отново. Той се срина в креслото, блед като платно, изтощен.

– Виж, дремни си малко преди обяд. След това може да обсъдим в детайли какво точно искаш – предложи Ъркарт, като сам напълни чашата на О’Нийл.

Без да каже и дума, О’Нийл затвори очи. Пресуши чашата още веднъж и само след секунди дишането му се забави, но макар и заспал, очите му продължаваха да подскачат под клепачите в непрестанен смут. Където и да бродеше съзнанието му, явно не намираше покой.

Ъркарт седна и погледна свитата фигура пред себе си. Секрет се стичаше от носа на О’Нийл. Гледката накара Ъркарт отново да си спомни детството и един лабрадор, който дълги години беше вярно ловджийско куче и постоянен негов спътник. Един ден ловният му учител беше дошъл и му беше обяснил, че кучето е получило мозъчен удар и че трябва да бъде умъртвено. Ъркарт беше съкрушен. Беше се затичал към обора, където беше посрещнат от жалката гледка на едно животно, което не може да се контролира. Задните му крака бяха парализирани, беше изцапано от собствените си изпражнения, а от носа и устата му, като на О’Нийл, се стичаха лиги. Силите му стигаха само да изскимти за поздрав. Имаше една сълза в окото на стария ловец до него, докато милваше ухото на кучето.

– Няма повече да гониш зайците, стари приятелю – беше прошепнал той.

След това се беше обърнал към малкия Ъркарт.

– Време е да излезете, господарю Франсис.

Но Ъркарт беше отказал.

– Знам какво е нужно да се направи – каза той тогава.

Двамата заедно изкопаха гроба в дъното на овощната градина, до живия плет от тис, и занесоха кучето на едно слънчево място наблизо, където да усети топлината на есенното слънце. После Ъркарт го застреля. Сложи край на мъките му. Като гледаше сега О’Нийл, си спомни сълзите, които беше пролял тогава, и колко много пъти беше ходил до мястото, където погребаха кучето, и се зачуди защо някои хора заслужават по-малко състрадание от глупавите животни.

Остави О’Нийл в кабинета си и тихо се отправи към кухнята. Изпод мивката извади гумени ръкавици и ги натъпка в джоба си заедно с една чаена лъжичка, преди да излезе на двора през задния вход. Старата дървена врата изстена на ръждивите панти, като влезе в малката оранжерия. Мирисът на плесен го блъсна в гърдите. Той рядко ползваше това място, но знаеше точно какво търси там. До стената в дъното стоеше висок, очукан кухненски шкаф, който преди много години бяха изхвърлили от черната кухня и сега служеше за поставка на полупразни кутии с боя, стари тенекии с олио и за дом на свирепа армия дървояди. Високо горе, зад другите кутии, той откри плътно облепена стара консервена кутия. Сложи си гумените ръкавици, преди да я вземе от полицата и да тръгне към къщата, като я държеше пред себе си като запалена факла.

Като влезе вътре, мина да нагледа О’Нийл, който все още спеше дълбоко и хъркаше като далечна буря. Качи се тихо горе, в стаята за гости, и с облекчение откри, че куфарът на О’Нийл не беше заключен. Намери каквото търсеше в тоалетната чантичка, натъпкано до пастата за зъби и принадлежностите за бръснене. Беше в една ламаринена кутийка от пудра. Дръжката на капака се отдели, като я дръпна, и вътре имаше малко запечатващо се найлоново пликче, което съдържаше около една супена лъжица бял прах. Той сложи пликчето на полираното махагоново писалище до прозореца и извади от чекмеджето три големи листа от скицник. Разпъна един лист и изсипа съдържанието на пликчето на малка купчинка отгоре му. Постави втория лист до първия, все още носейки гумените ръкавици, отвори консервата, която беше донесъл от оранжерията, и загреба с лъжица още една купчинка бял прах със сходен размер. Като ползваше плоския край на лъжицата като шпатула, с най-голямо внимание започна да разделя двете купчинки на по две равни части и изгреба едната половина от всяка с третия лист, който беше прегънал на две през средата. Зрънцата на двете бели купчинки бяха с почти идентичен цвят и консистентност и като ги размеси заедно, по нищо не личеше, че някога са били две отделни. Разтвори с пръсти найлоновото пликче и допря улея на прегънатия лист, за да изсипе новата смес обратно вътре.