Глен Мийд - Измамата

На стената имаше окачени снимки, повечето на човека, който предположи, че трябва да е Маккоул, на някои от тях заедно с момче: снимки на момчето като дете, тийнейджър и младеж. На няколко от снимките момчето бе в екипировка за катерене и с каска, а на фона се виждаха високи планини. Никакъв намек за присъствие на жена в къщата или на снимките. Гаруда прибра в джоба си една от тях, после се качи до тясната стълбищна площадка, от която се влизаше в три спални, едната пълна с какво ли не и явно използвана като склад. Тъкмо се готвеше да разгледа и другите спални, когато чу на верандата стъпки, след което стълбите изскърцаха.

Гаруда извади глока си и излезе на площадката.

Някой се качваше по стълбите. Мъж на средна възраст, оплешивяващ.

— Спри, приятелю. — Гаруда позна мъжа от отсрещната къща, който се бе занимавал с градината си. Държеше в едната си ръка кожени ръкавици и явно се стресна, като видя пред себе си непознат с пистолет в ръка. Направи неволно една-две крачки назад и надолу по стълбите, но в същия момент Гаруда показа значката си.

— Полиция. Какво правите в тази къща, по дяволите?

Страхът на мъжа изчезна в мига, в който видя полицейската значка.

— Е, аз бих могъл да ви задам същия въпрос — възмути се той.

— Кой се интересува?

— Казвам се Нори Синклер. Живея отсреща. Видях ви, че дойдохте, и се зачудих какво става. Трябва да ви кажа, че нашият квартал е спокоен и следим кой минава и какво прави.

— Радвам се да го чуя — въздъхна Гаруда и прибра пистолета си в кобура. Не искаше да обяснява нищо на този човек, защото нямаше заповед за претърсване и технически погледнато беше извършил престъпление, за което си имаше стар термин: взлом. „Днес няма да се безпокоя за това.“ — Франк Маккоул живее тук, нали така?

— Да. Обикновено наглеждам къщата му, когато замине.

— Така ли? И кога го видяхте за последен път, господин Синклер?

— Преди няколко дни. Трябваше да пътува в чужбина. Синът му, Чък, загина, нали разбирате?

— Чух. Кога точно замина Франк?

— Неделя следобед излетя директно за Цюрих. Едва се държеше на крака. Дойдоха хора да го откарат на летището. Вижте… ама какво става тук? Вие негов приятел ли сте, или…

Гаруда се намръщи.

— Казахте неделя. Сигурен ли сте? Излетял е директно за Цюрих?

— Естествено, че съм сигурен. Обясни ми, че трябвало да идентифицира тялото на Чък. — Съседът изгледа Гаруда, сякаш се съмняваше в разсъдъка му. — Защо… какъв е проблемът?

Гаруда отново се намръщи. „Няма проблем, с изключение на това, че според Марк Франк Маккоул е пристигнал в Швейцария във вторник. Което означава, че някъде е загубил цял ден.“

— Абсолютно сигурен ли сте, че не бъркате? Било е в неделя, така ли?

— Да.

— Кой дойде да го вземе?

— Двама души с черен буик.

— Видяхте ли ги?

— Не, но жена ми Телма ги видяла. Видяла също Франк да тръгва с тях. Оттогава не сме го виждали. Изглежда, няма да го има доста време.

— Телма виждала ли е онези двамата преди?

— Не, каза, че не ги била виждала.

— И това е било в неделя следобед?

— Вие глух ли сте? Колко пъти да ви го повтарям?

— Дали случайно не е забелязала и номера на буика, господин Синклер?

Съседът го изгледа подозрително.

— От къде на къде? Мога ли да ви попитам как влязохте тук?

— Предната врата беше отворена.

Съседът погледна площадката пред вратата и се почеса по главата.

— Хм… странна работа. Вчера, като я проверих, беше заключена. И как казахте, че се казвате?

Гаруда тръгна надолу по стълбите и излезе през вратата.

— Детектив Смит. Благодаря ви, че си поговорихме.

Марк стоеше пред терминала за пристигащи и гледаше как Келсо води разгорещен разговор с трима непознати: руса жена с черен костюм и двама мъже — единият червенокос, другият — ниско подстриган и с очила. Предположи, че са от ЦРУ, и макар да не можеше да чуе за какво си говорят, беше повече от очевидно, че Келсо ги ругае. Накрая излая няколко заповеди, дойде при Марк и с горчивина сподели:

— Някакъв тип отворил врата за служителите от охраната в салона за митническа проверка и ги измъкнал под носа им.

— Какъв тип?

Келсо скръцна със зъби от безсилна ярост.

— Откъде да знам, по дяволите? Никой не е видял лицето му. Може да е който си поиска… някой тъпанар на работа към летището или някой, който им е отворил съзнателно.

— В сградата ли са още?

— Не знаем, но едва ли са отишли далече. Ще трябва да претърсим целия терминал.